Има едно нещо, което винаги е будело в мен недоумение. Да, случва се и свещениците да се изправят пред необясними постъпки… Пред ситуации, които отнемат думите. Или, по-точно, ги карат тъжно да отстъпят… Знаете ли какво? Ще ви издам една професионална тайна. Едно от задълженията на духовниците е да скърбят тогава, когато другите упорито и настоятелно отказват да го направят… Ако и те откажат, идват големите трагедии. Ако го правят, трагедиите си остават малки…
Когато някой живее доволно в греха, случва се Господ да допусне изпитание. Защото Бог е Баща. И иска доброто на децата си. И ако те нагло желаят да вървят по погубващ душата път, ако не искат да чуят нито едно благо увещание, остава само да бъдат разтърсени от нещо, което да намести приоритетите им. Защо Добрият Бог допуска трудностите? Вероятно защото не Му оставяме друг шанс. Защото бихме изгубили напълно своята човечност и поради коравосърдечието си бихме заприличали на щастливи прасета. (В скоба – мина ми изкушаващата мисъл: А кое прави човека чак пък толкова по-достоен от прасето? Само мисъл… Затварям скобата.)
В изпитанията сякаш Сам Бог говори на човек: “Ето, виж живота си! Защо ти е даден? За грях ли или за достойнство? Нима забрави, че смъртта ще сложи край на всичките ти плътски амбиции? Виж я и отново оцени постъпките си, мислите си, желанията си? Не искаш ли живот вечен? Не искаш ли блаженство? Защо забравяш, че си създаден за Рая, а не за страстни наслади?” И се разтреперва човекът пред лицето на смъртта. И пред своята немощ. И започва да обещава, че ще се поправи. И ако му остане живот, ще го ползва за човечност, не за плът, не за свинщина. И като се умилява Добрият Бог от клетвите на детето си, избавя го от изпитанието. Понеже не иска смъртта на грешника, а да се обърне и да бъде жив.
И тук идва онова, което ме води до недоумение. Понякога, не винаги, но понякога… Колко често не зная… Човек (по-добре да кажа – ние) се връща от изпитанието, успокоява се от лицето на смъртта, която е видял, и става три пъти по-нагъл в греха от преди. Необяснимо, покъртително… Вкопчва се в страстите си, разбрал, че ще ги загуби. Затова още повече иска да им се наслади. Настоява още малко да не е човек, а… Пък после… Истинското настървение не знае “после”. То няма бъдеще!
Защо човек постъпва така? Защо постъпваме така? И какво може да направи един родител, ако детето му прави така? Не иска доброто! Не се плаши от злото. Ще замълчи? Ще се отдъпне? Не знам…
В тези случаи времето се превръща в удобна чакалня за влак, който пътува към последна спирка, наречена катастрофа…
Но това, което се случва с отделните хора, е валидно и за обществата. Те също имат свои стремежи, свои страсти, свой живот и своя смърт…
Какво преживяхме през последната година? “Има грип. Няма грип. Стойте вкъщи. Спасете света. Носете маски. Не носете маски…” Страх – възмущение. Страх – размисли над смисъла на живота. Страх – обещания. И пак страх… А също и пазарлък. Защо беше всичко това? Защо го преживяхме? Ще ви нарисувам картина с думи. Задръстване от ковчези. Река… Виждали ли сте такова нещо?! Куп от счупени гробарски инструменти! Когато вали, не се вижда, че свещениците плачат до купа от счупени гробарски инструменти… Виковете от мъка на опечалените и от отегченото бързане на копаещите се превръщат във фон, който дори и гарваните не могат да надкрещят. “Като се успокоим, отче, ще минем да се видим по-натам.” “По-натам” може да бъде много дълго време. Понякога до следващата смърт…
Живяхме някак. После дойде това… Сполетя ни голяма трагедия. Знаете ли коя трагедия е голяма? Тази, от която не вадиш поука. Безцелно страдание. Болка без смисъл. Както си пиехме биричка, дойде смъртта. Ние, които оцеляхме, пак ще пием. И пак ще псуваме. Ето това е голяма трагедия… Измежду (поне) две бири.
Дори и потоците на смъртта не смекчиха сърцата ни. Дори и счупените кирки и лопати не пречупиха устните, за да промълвят: “Господи, помилуй!” Ако забързаният в суетата не се кае, то нека се покае поне страдащият! Но, ако и той не се кае? Ако не заради себе си, поне заради тези, които изгубихме… Те не заслужават ли да ни видят по-други? Или: “Бог да ги прости! Бог да ги прости! Бе… Аре наздраве!”
Да, имаше и хора, които намериха смисъла. Които бяха в храма, когато им казваха, че там ще умрат. Че ще ги събират в чували. Имаше хора, които отиваха при Възкръсналия, когато им казваха, че само психопатите ще го направят. Каеха се! Молеха се не само за себе си! Учеха се да обичат повече! И излизаха от църквата променени! Красиви! Заради тяхната “лудост” сега виждам надежда. Но, те бяха наистина малко стадо, което изпълваше трагедията с истински смисъл. “Лудите, лудите…” Масовата посока обаче не е тяхната.
Всъщност, трагедията ни не беше съвсем ялова! Тя роди изход (без да искам щях да напиша изрод). Омразата като изход! Желан изход, който не извежда наникъде. Но изглежда толкова справедлива… Врагът обича тази наша “справедливост”, за да посее упорито и доволно непокаяние. Смъртта се редуваше с пропуснати пости, докато виковете от ненавист надвикваха виковете от мъка… И ето, вече идва лято, време за щракане с пръсти… Като деца се събирахме и сочехме към някого: “Откри се крадецът в нашия клас! Откри се крадецът в нашия клас!” Станахме големи, намериха се по-големи виновни… Смениха се касетофоните, но музиката остана същата… Идва време за релаксираща ненавист…
Ако мразим дълго и упорито лошите, ако мразим справедливо и коректно, скоро ще бъдем щастливи! Нали?! В историята (дори в близката) е имало много лавини от “справедлива” омраза, тя винаги е водела до… Но сега ще е различно! Този път, ах, този път заслужаваме да бъдем щастливи… Щастливи като… не казвам. Простете, ако сарказмът ми в този абзац ви идва в повече. Той е през сълзи.
Живеем във време, в което призивите за покаяние изглеждат крайно ретроградни. Дори и сред мнозина християни. Любовта вече не прораства от сълзите. Тя се ражда от омразата. И идва с влак. Тутуууу. Качвайте се, всички сме към последната спирка.
В този текст няма извод! Той е просто едно скръбно мълчаливо чакане! Защото всички сме на един перон и искаме или не, се возим на едни и същи вагони. Иеремия говорел на евреите да се покаят. Те му се подигравали. После плакал заедно с тях. Така ще стане и с малкото стадо, ако то остане малко… Но… “Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството.” (Лука 12:32)