Срещнах преди няколко дни моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. А той още отдалеч взе бавно и някак тържествено да джафка: “Ауу… Ауу… Ауу…” И така дванадесет пъти.

– Какво ти става, бе? – сащисах се.

– Ами… – взе да се опрадава. – Реших и аз като абитуриентите… Такова… До дванадесет…

– Ти пък къде си чувал абитуриенти, като не си излизал никога от тия гробища? Наоколо такива тържества не са и припарвали. Тук наблизо има само гараж на рейсовете, в който те идват да почиват. Е… и хората идват, подобно на тях…

Погледна със съжаление, както само той си може:

– Не си много умен! Тук е тихо и всичко се чува. А вие нищо не чувате, защото много викате. Всички крещите, отучили сте се да се изслушвате.

Как да призная, че е прав?! За миг се получи конфузно мълчание. Но той побърза да смени темата:

– Посрещнах те така, защото и аз скоро станах на 12!

– О, честито! – засмях се. – Ако знаех, щях да ти донеса подарък! Остаряваш. Твоето 12 е пенсионна възраст.

Той се заколеба:

– Всъщност, можеш да ми направиш един подарък…

– Какъв? – зарадвах се.

– Искам да дам 12 съвета на тези, които броят до 12. От опита на моите 12 кучешки години. А ти ще им ги предадеш. Става ли?

Милият! И на празника си мислеше за младите, които дори и не е виждал. Преборих сантименталните чувства да не ми проличат и само казах:

– Става!

Той се покашля и започна:

1. Постарай се да си близо до храма. Така винаги ще имаш Живота пред очите си. А и да ги затвориш, звукът на камбаната ще те подсети за истински важното. До църквата е радостно, даже и на гробища. А шумната веселба на света е плашеща по хиляди начини. И сама по себе си – нещастна и обидна.

2. Аз живея точно срещу храма, но домът ми е под стълбите на администрацията. По цял ден над главата ми се разхождат гробищни управници. Но не им позволявам да влизат в главата ми и да превземат ума ми със сметките си. И ти не им позволявай.

3. Непрекъснато виждам крака, които се катерят или слизат по стъпалата. Така лесно можеш да останеш с впечатлението, че хората се състоят само от стремящи се към изкачване крака. Но това не е вярно. Хората имат и сърца. А пък за сърцата има съвсем различни стълби.

4. Не бъди нахален. Може би са ти казвали обратното. Че само наглеците се “оправят”. Не ти трябва такава “оправия”. Няма нищо по-ценно от достойнството ти. Не можеш да го жертваш за някое парче салам повече. Никой не цени кучетата, които постоянно се навират в краката ти. Нито хората, които правят така.

5. Не бъди фалшива “въртиопашка”. Т.е., не върти опашката си лицемерно и за изгода. По-добре да хапваш житце със захар, отколкото кебапчета, но с вгорчена съвест.

6. Не тръгвай след всеки, който ти вика: “На!” Първо разбери къде ще те отведе.

7. Опитвай се да заслужиш залъците си. Ако нищо не можеш – вземи пръчка и я занеси на някого, дори и да не се нуждае от нея. Това ще го зарадва, ще го накара да се усмихне. И ще ти я хвърли пак, за да се усмихне отново. И ето ти – хем радост, хем работен ден.

8. Бъди добронамерен с хората и не ги лай за щяло и нещяло. Виждал съм как човеците се страхуват от злобните кучета и ги заобикалят. Някои кучета придобиват високо самочувствие заради това. Жалко е… Не бъди жалък!

9. Не тичай след разгонени кучки. Има кучета, които направо превъртат като ги видят. А после се връщат нахапани и гладни. И ближат раните си с месеци.

10. Учи се да обичаш и не се пести в любовта си. Любовта е саможертва, а не “мазен” кучешки поглед. Например, дори и тук, на гробища, има хора, които карат бързо колите си между алеите. Ами ако блъснат някой разсеял се скърбящ?! Не мислят за другите. Кой би се хвърлил пред гумите с риск за живота си, за да предотврати катастрофата? Най-много някое достойно куче! Или някой достоен човек! Бъди достоен човек.

11. Помни, каквото и да става, какъвто и да си в света, все тук при нас ще дойдеш. Неминуемо е! Затова използвай времето си смислено. И когато се случи да се вземеш насериозно, идвай на гробищата. Ще утихнеш.

12. Тук не е страшно. Тук е само чакалнята на телата за великото събитие на Възкресението. Ти си създаден за вечно блаженство. Затова не позволявай да те примамят с временното, което е прозаично, дори и за кучетата.

Беше се задъхал от вълнение:

– Ще им предадеш ли? – попита пак.

– Ще им предам! – отвърнах пак.

– Мислиш ли, че ще е разберат?

– Не знам!