Обичам да говоря с млади хора, на които предстои Венчание. Да ги слушам как правят планове за бъдещето. Обикновено им казвам да внимават с шкафчетата и чекмеджетата, защото, ако остане макар и едно от тях, в което другият няма право да гледа или пипа, то там заживяват чудовища, които могат да изстудят любовта.
Това, което важи за връзката между хората, е валидно и в общението с Бога. Ясно е, че има прегрешения, от които всички се гнусим. И дори се срамуваме да ги кажем на изповед, защото са мерзки. Но има и друга категория грехове – „симпатични“. Отглеждаме ги като домашни любимци. Купуваме им витаминозна гранулирана храна и се радваме, докато ги наблюдаваме как ядат. А те помръдват с опашка в знак на одобрение и после се сгушват в нас, за да ги галим.
Всеки знае колко тежък е животът в нашата страна – лоши управници, жестоки началници, сервилни колеги, необщителни съседи, ниски заплати, високи сметки и т.н. Връщаш се вкъщи изнервен и най-после можеш открито да споделиш с най-близките какъв „тъпанар“ е шефът, каква „лицемерка“ е колежката, какъв нож ти е забил в гърба еди-кой си и какъв неоценен гений си самият ти. Споделил си, но от това не ти минава. Не можеш да изгониш мислите от главата си. Къде човек да намери утеха от цялата тая тирания на делника? Как да отпусне? Затова съществуват петък вечер и целият уикенд. Те имат своя „ценностна система“, която макар и незабележима, е едно от нещата, които определят целия ни живот.
„Да отидем на кръчма! Да разкършим кръста (само как многосмислено звучи – да разкършим кръста). Слушал ли си новата песен на… Хайде, моля ти се, не ми казвай, че никога не си слушал чалга. То и аз не слушам по принцип. Тя е само за забавление. Да отпусне с нея човек душата. Не те натоварва с нищо. Даже има и някои смислени текстове, честна дума. Не всички са просташки. И в крайна сметка, не може човек постоянно да е сериозен. Ех, един път се живее… Какво толкова лошо има в това, че сме пийнали и сме потанцували?“ Предполагам всички сте чували това. Иначе сме християни. Имаме си любим светец, но и любима фолк-фурия… И те по някакъв странен начин живеят в хармония в главите и сърцата ни. Палим свещи в църквата и хвърляме салфетки в заведенията – пак в хармония. И знаете ли защо? Заради шкафчетата и чекмеджетата, които споменах по-горе.
И ако историята с чалготеката ви се вижда далечна и вие не сте такива хора, ще ви нарисувам друга картина. Човек няма нужда да отпуска само в събота и неделя, и то в кръчма. Може да го прави всяка вечер след работа. Даже не е нужно да излиза навън. Опъва краката на дивана и пуска телевизора. В първия университет, в който учех, ни говореха, че появата на телевизора предизвиква голям спад на общата интелигентност у хората. Тя не е театър или концертна зала, за да те виждат другите на какво се радваш и от какво се впечатляваш, кое те разплаква и кое те разсмива. Зрелището се е промъкнало на скрито в домашната ти крепост, където няма нужда да се съобразяваш с общите стандарти за добро и зло, или най-малкото да се налага да се държиш възпитано. Никой няма да те изгледа накриво, ако се оригнеш и си пуснеш някое шоу с клоуни. Клоуните са забавни. Те също отпускат душата. Как я отпускат ли? Ръсят простащини по адрес на всички, които мразиш и които вече споменах – управниците, шефовете, лицемерите и т.н. А към теб се обръщат с „уважаеми зрителю“. Най-после и теб някой да те уважава. А понякога глупостите, които говорят, са абсолютно безсмислени. Обаче на тебе ти е смешно, защото човек най-лесно отпуска от мислите с безсмислие. Случва се в скечововете на клоуните да има и богохулства. „Ама какво пък толкова? Те не с лошо чувство.“ Иначе сме християни. Така вярата и богохулството също си живеят в хармония в главите и сърцата ни. Знаете ли защо? Заради шкафчетата и чекмеджетата.
Говоря за едно лично пространство, което често всеки от нас иска да има. И в което друг да не се меси. Независимо кой е този друг. Даже и любимата. Даже и Любимият. Чекмедже с ключ, в което държиш мръсотийки, с които не си готов да се разделиш. Тайничко си отваряш шкафчето. Гледаш си ги и им се радваш. Твой си свят. После го заключваш и се връщаш обратно в делника, където иначе обичаш жена си, където иначе обичаш Христос. „Но много моля, дори и Той да не се бърка в начините, чрез които разпускам. Те не са лоши… Какво… Честно, не са лоши!“
Има цели части от живота ни, в които Евангелието просто не важи. То си е за в църквата. Но животът е „друго нещо“. Има различни правила, които съществуват паралелно с нравствения модел на християнския живот. Но тези правила не са безплодни. Те също раждат своя вяра. Своя перспектива. Свой светоглед и надежда за бъдещето.
Не ме разбирайте грешно – не съм против човек да се весели. Нито съм враг на пиенето на бира с приятели. То също може да бъде полезно. Може да има свой човешки облик на близост, топлина, съпричастност и доверие. Има начин отпускането да се случи без простащина. Но моля ви, само си представете някой светец, който „кърши кръста“. Ще кажете: „Ама те са праведници, а ние нямаме такива претенции.“ А за какво имаме претенции тогава? Какъв е смисълът от нашата вяра? Към какво ни призовава тя? И към какво ни призовава другата „вяра“, която се опитва да живее в хармония с нея?
Преди дни се срещнах със скъпа приятелка, която от години живее в чужбина. Разпускахме с приятен разговор на вечеря вкъщи. Между другото, тя ни разказа за масовото гласуване на българите в държавата, в която работи в момента. Попитах я защо те са дали своя вот по този начин. Не разбирах мотивите им. Отговори ми: „Повечето хора, които работят в чужбина, не са богати. Едва свързват двата края. Мъчно им е за Родината. Искат да се върнат един ден в нея и вярват, че този вот ще им донесе тъкмо това.“ Учудих се: „Наистина ли вярват?“ Тя кимна: „Наистина вярват.“
Хрумна ми, че тази вяра важи и не само за хората в чужбина, но и за тези, които са тук. Те също искат да се „върнат“ в Родината си. Или по-скоро да си я върнат. Надяват се, че този път ще се оправи. Че този път им е пратен „спасител“. Не прилича ли на спасител този, с когото си разпускал толкова дълго време? Пял си и си „кършил кръста“ с него. И най-вече – жизнеутвърждаващо си мразил тези, които са за мразене. Иначе, вярваме в Спасителя. Но ако Го спомена тук, мнозина биха казали, че нещата са сериозни и не им е до шега. Това е новата вяра. Смешното става сериозно по жесток начин. А истински сериозното бива осмивано. Няма да е грешка, ако кажа, че това е залог за много бъдещи трагедии. Нашите шкафчета ще се отключат сами и чудовищата, които живеят вътре, ще причинят много болка.
И все пак, добрата вяра дава добри плодове. Лошата – лоши. Това го казвам не аз, а Евангелието. Но който вярва на хитови политици, ще трябва да слуша тях. Един такъв вървежен политик неотдавна каза: „…Аз се опирам на логиката и доказателствата. На гравитацията не й пука дали вярваме в нея. Вярата е като любовта – рисуваш си един човек, а една сутрин се събуждаш: „Ау, вампир!“ Нека всички се уповават на факти, логика, резултати, а не на вяра. Ако вярват, винаги ще бъдат излъгани… Когато някой ми говори за вяра, му се усмихвам и го уволнявам…“
Резултатите, които трябва да заместят вярата, са най-вече и преди всичко различни форми и начини на „кършене на кръста“. Ще попитате за кои точно начини става дума. За всички смисли на този израз – чупки в кръста при кючеци, сервилно навеждане пред сили от света или вербално чупене на Кръста Господен като вид забавление. И това не е станало вчера. Дълъг процес е, в който намираме себе си. И постепенно избираме единия господар, понеже не може да се служи на двама. Много често не забелязваме чии слуги сме станали. Мислим си, че успяваме да ги съвместяваме. Но това е невъзможно. Процесите пред очите ни не започват сега. Сега завършват.
Човек не може да живее без вяра. Дори неверникът вярва, че тя няма да му послужи. Този, който не умее да обича, вярва, че любов не съществува. Този, който обича само себе си, неминуемо се събужда и вижда в ближния си вампир. Сменя „вампирите“, но в крайна сметка си остава сам. И в самотата си копнее да бъде обожаван. Но ако човекът в леглото ти е вампир, то как можеш да обичаш един цял народ и да си негов „спасител“? Ами ако и народът се окаже вампир? Страхувам се, че от нашето всенародно „шкафче“, ще изскочи именно такъв човек. Както се е случвало и друг път.
Някой би могъл да остане с впечатление, че това е текст за политика. Изобщо не е. От твърде много години съм престанал да се интересувам от нея. За мен е важна душата, защото тя е по-ценна от цялата вселена. Затова написах проповед за нашите незабелязани грехове, които непрекъснато раждат бъдеще и свои малки религии, малки идолопоклонства. Знаете ли кой е най-смъртният грях? Този, за който не се каеш. Който ти е симпатичен. Когото ревниво криеш на тъмно от светлината на Евангелието. Пазиш го да не би тя да го пипне, да ти го отнеме. Многото малки грехове са се превърнали в река, по чието течение ние се носим. Роптаем, но не можем да спрем вълните й, защото те се предизвикват от нещо, което ни харесва.
Няма смисъл да изброявам кои са тия наглед малки грехове, видимо безобидни. За всеки от нас те са различни. По-важното е, че допускаме да има пространства, където Христос не е Цар и Бог. Където можем да минем без Него. Където си мислим, че Той не вижда. Или ако вижда, то може да бъде игнориран. Затова казвам на младите хора да нямат свои лични пространства, когато се венчаят. Ти принадлежиш на другия и той на теб. Всичко твое е негово и неговото – твое. Такова „венчание“ е животът в Църквата. Душата е Христова невеста. Христос иска да й даде всичко Свое. Тоест, неизказаните блага на Царството Небесно. И да вземе всичко наше чрез Кръста Си. Тоест, греховете, мръсотиите и подлостите ни, за да ни умие и направи сияещи и блажени. Защо не искаме такъв брак? Нито в единението на Христовото Тяло – Църквата, нито в едната плът на земния брак. Защо не искаме да обичаме, а ни харесва да мразим? Защо не искаме да се будим до любимия, а до вампир? Ето тези въпроси имат спешна нужда от отговор. Можем и да не им отговорим и да опитаме пак да се радваме. Толкова пъти сме опитвали, може пък този път да стане…