Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ.
– Ушакис, – подхвърлих му небрежно – винаги си говорим за нашите проблеми. Хайде веднъж темата да си ти. Кажи ми (например) от какво се страхуваш? Изглеждаш курназ куче. Видял си тук толкова страшни картини и въпреки това си спокоен, уравновесен. Останало ли е нещо, което да те плаши?
Погледна ме изпитателно и помълча малко (според обичая си).
– Добре, ще ти кажа! Може пък и да има полза. Знам, че хората по принцип се боят от какво ли не. Но най-вече се страхуват от смъртта. Дотолкова, че дори избягват да говорят и да мислят за нея. Живеещият на гробища не се бои от смъртта! За него тя е ежедневна очевидност, зад която полека се научава да съзира живота. Бъдещия… И смисъла на сегашния… Разбира, че тялото подлежи на временна тленност. Но душата е вечно жива… И има отговорност да живее. Осъзнаваш ли? Животът е отговорност!
Въздъхнах:
– Какво те попитах, а къде отиде ти?! Винаги правиш така, говориш отнесено!
Направи кисела физиономия, сякаш искаше да каже: “Какво да те правя?!” После продължи:
– Защо сте тук, защо е всичко? Ето, ние, кучетата, ядем, тичаме насам-натам, въртим опашка! А вие? За какво живеете? Нима тук, на Малашевския парк, свършва всичко и за нас, и за вас? Ако е така, язък за всичкия ви човешки интелект, за цялата ви красота, изисканост, образование и богатство! Нима те са дадени, за да имат толкова гротескна временна стойност? Не! Човекът е достойно творение на Бога. Той трябва да се развива в доброто. На никое друго същество на земята не е дадена възможността да вижда греховете си и да се кае за тях. Ние, кучетата, плачем от болка, от уплах, но да плаче, задето е оскърбил Бога и ближните, е дадено само на човека. И в тези сълзи той се умива! Става красив! Променя се към добро! Научава се да обича! Смисленият живот е една постоянно продължаваща промяна, която намира своята неизказана утеха във вечността… Разбираш ли?
– Мхм… – промърморих. – Но кое е страшното?
– Нищо не си разбрал пак! Плаши ме едно изречение, което съм чувал хората да изричат. Дори и тук, на гробищата. Казват: “Вътре в себе си не се чувствам виновен за нищо!” Сега стана ли ти ясно какво имам предвид? Грешат и винаги някой друг им е виновен. Все им е тая. Никъде не отиват с душите си. Мотаят се из този свят като куче, търсещо оставени по гробовете подавки. Бързащо другите псета да не го изпреварят… Промяната при тях е спряла. Защото покаянието е тъкмо това – промяна. Преобръщане. Няма ли покаяние, няма и промяна. Не се сещам за нищо по-ужасно от дързостта да откажеш да поемеш отговорност за грешките си. Да си нагло нахилен, когато трябва да кажеш, че съжаляваш. А още по-ужасно е, че много от вас се възхищават на подобни хора. Мислят ги за “печени”. За такива, които се оправят в живота и носят положителна промяна. Хванали са му цаката. Какъв е този “оправен” живот? И накъде води? И каква промяна могат да донесат тези, които сами не желаят да се променят? Как ще изглежда “промененият” ни живот във вечността, ако тук премине без духовна промяна? Или да кажем: “Сега не ни е грижа за живота на душата, после ще му мислим!” Ето това ме плаши! Не е страшна неминуемата смърт на тялото! Страшна е липсата на грижа за душата. Слушай и запомни това: не страшна, а ужасяваща е самоуверената решимост да не се променяш и да претендираш, че това е най-добрата и постоянна промяна.
Ушакис потрепери и инстинктивно се оттегли в дупката си. А после дълго гледа към храма, за да се успокои. Беше разперил огромните си уши, сякаш очакваше някой да му прошепне в тях, че няма да живеем безотговорно…
На тръгване си помислих: Уж поне един път щяхме да говорим за него, а разговорът пак се обърна в наша поука. Ето такива грижовни същества срещам от другата страна на оградата. А после ме питат защо пишеш все за гробища… Помислете, може пък и вие да си спомните за някой там, при когото можете да отидете и да го попитате ще потвърди ли думите на моя приятел – стария гробищен аристократ.