Този път моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ме посрещна странно. Изтича до мен и започна нахално да души чантата ми. Едновременно с това си мрънкаше под носа:

– Я?! Какво има тук? Какво, де? Я, дай да видя!

Дръпнах се нервно:

– Остави ме! – подвикнах. – Не ми е до твоите игри. Тъжен съм и съм уплашен!

За моя изненада това никак не му повлия. Напротив, още по-агресивно започна да скача по мен, за да подуши по-добре чантата ми. Никога не го е правил преди. И пак занарежда:

– Кажи, де! Какво има вътре? Моля те, искам да знам! Сигурно е нещо интересно! Дай да видя!

Ядосах се и му креснах:

– Няма ядене! Махни се! Казах ти, не ми е до твоите кучешки глупости!

Веднага се отдръпна, седна и започна да ме гледа тъжно! Съжалих, че му говорих така:

– Извинявай, имам си грижи! Но не трябваше да ти викам! – казах.

– Няма нищо! – отговори с успокоителен тон. – Хайде тогава първо кажи какво те мъчи!

С кого да споделя, ако не с него?

– Виж… Положението зад оградата е много драматично! Има много болни! Много смърт! А освен другото, почти във всички сфери на обществото цари хаос, озлобление, объркване, амнезия по отношение на всякакви ценности… И страх… Страх за живота, за хляба, за утре…

– Разбирам!

Наведе глава и помълча (както знаете, че прави преди да каже нещо важно). После промълви тихо:

– А сега позволяваш ли и аз да те питам нещо? Но обещай, че няма да се сърдиш!

Засмях се:

– Добре! Обещавам!

– Кажи какво имаш в чантата! Моля те, моля те!

Гледаше ме с огромни умоляващи очи. Помислих си, че през годините съм го натоварил с прекалено много очаквания. А той си е просто едно обикновено куче! Ето, аз му споделям толкова трагични неща. И вместо съпричастност, срещам любопитство за дреболии. Но не се издадох. Все пак ми е приятел. Затова въздъхнах спокойно:

– Е, какво може да има в една попска чанта… Епитрахил, Требник, Молитвеник, няколко канона и акатиста.

За моя изненада интересът му не намаля!

– Молитвеник ли? Какъв Молитвенк? От тези, в които има вечерни молитви, дето хората все ги отлагат, докато гледат телевизия и накрая ги четат набързо, дремейки? А също и сутрешни, които понякога се четат на път за работа, а друг път не се четат?

Виж го ти?! Всезнайко!

– Да, такъв Молитвеник! Защо питаш?

Не ми обърна внимание, а продължи да пита:

– А друго какво има в него?

– Ами… Има различни молитви… Например, за Отечеството, за здраве, при скръбни обстоятелства…

– Ясно! А в Требника има ли такива молитви?

– Разбира се, че има! Там е даже последованието за Маслосвета. Но какво ти става днес?

– А акатистите и каноните? Те могат ли да се четат с такава цел? За да помогне Бог при изпитания?

– Могат, бе! Какво ти става?!

Пак започна да ме изнервя. Не разбирах накъде бие… Но изведнъж любопитното му изражение изчезна и започна да ме гледа съсредоточено.

– Последен въпрос! Но те моля да ми отговориш честно! Вярваш ли, че четенето на тези молитви и последования върши някаква работа?

– Вярвам! Що за въпрос?

– Не бързай толкова! Вярваш ли, че молитвата може и това, което лекарите не могат? И това, което всички държавници и умници, взети заедно, не могат? Вярваш ли, че всички беди и страдания, че цялата световна корупция може да се разпръсне от нея?

Хм… Как само поставя нещата…

– Вярвам, но…

Поклати глава:

– Защо тогава се молиш толкова малко? Започнахме разговора с това колко е тежко положението при вас. Разнасяш навсякъде избавлението, но то си остава в чантата ти. И се вади само по служба. Или като ти самият си на зор…

– Не разбираш, аз вярвам, но не съм праведник. Не се съмнявам в молитвата, а в своето достойнство да измоля доброто за народа си…

– Щом не съм светец, значи няма смисъл да се моля? Така ли? Не мислиш правилно! Именно защото си грешник, трябва да се молиш! Да просиш прошка! Да викаш към Господа, като към едничка надежда. С болка да зовеш и за погиващите си братя. Той ли няма да чуе, Който каза, че е дошъл да подири и да спаси погиналото? Който даде утехата, че невъзможното за човеците е възможно за Бога! Пресвета Богородица, Застъпницата за света ли няма да се смили и да стане твоя Съмолитвеница? Кажи?!

Забавих се за момент. Затова той продължи:

– Не ми се сърди за откровеността, но преди да започне лечението, трябва да се постави правилна диагноза. Не вярвате достатъчно в силата на молитвата, защото сте станали прекалено плътски мислещи! Разчитате много на светската логика и съвсем малко на духовната. Ако е останала малко вяра, тя се препятства от леност. Ако се молехте толкова, колкото работят хамалите, за да изкарат хляба си, много неща сега щяха да са различни. Ако пък преодолеете донякъде леността, молите се вяло, без благоговение и търпение, сякаш Бог е дух от лампата на Аладин и е длъжен да ви послужи на секундата. Ако все пак ви е останала малко упоритост, скоро започвате да се молите машинално. Защото не ви боли! Т.е., започват да ви болят краката, ръцете, вратовете и се самосъжалявате: “Ох, горко ми! Стоя тук вече половин час, ще се схвана!” А за другите не ви боли! Мили са ви, но вие сте си по-мили! И дори всичко това да имате, накрая се възгордявате! След един акатист и един канон вече сте предстоятели пред Господа за целия свят! Защото нямате покаяние! Знаете, че сте грешни, но някъде (не много дълбоко) се харесвате. И греховете си харесвате, защото ги чувствате специални…

Стоях като гръмнат от този анализ. Каква диагноза само. Мислех, че е приключил, но не беше…

– Нямате дори елементарно уважение към другия, ако не прави това, което очаквате от него. Приближих се до чантата и ти веднага се развика. Какво очакваш да се случи в света ви, освен това, което ми разказа? Хайде, кажи ми пак – какво имаш в чантата?

– Епитрахил, Требник и Молитвеник! – отвърнах глухо.

– И Епитрахил? Вярваш ли, че властта, която той има, е по-голяма от тази на силните в света? Кажи, че е нещо повече от колите, парите и салтанатите!

Въпросът му звучеше безкомпромисно!

– Вярвам! Искам да вярвам! Бог да помогне на маловерието ми!

– Искаш? Колко го искаш? Утре ще дойде ежедневието, ще те награби и на това “искам” няма даже да се сетиш да му кажеш “чао”. Така ли ще стане?

Чувствах се прекалено притиснат. Затова рекох:

– Ушакис, трябва да тръгвам!

Разделихме се любезно. Той изчака да се отдалеча малко по алеята, да помисля, че вече ми се е разминало и извика след мен:

– Преди малко беше готов да ми кажеш “чиба”, нали?! Какво означава тази дума?

– А, не… Аз… Ти пък… Нямаше… Означава: махни се, разкарай се, отивай си, не ми се занимава с теб, не те искам до себе си… Нещо такова…

Махнах с ръка и забързах гузно. Старият гробищен аристократ изчака да направя още няколко крачки и отново ме спря:

– Да си свещеник, да си мирянин, да твърдиш, че си вярващ, да имаш Молитвеник и да не го използваш постоянно… Същото е като да казваш “чиба”… На своите… Когато са в беда…