Попаднах (без да искам) на интервю с изтъкнат наш… Трябва да е писател. Поне като такъв го представя друг изтъкнат наш писател. Заел поза на стар неразбран мъдрец. Не съм го чувал. И мислено се зарадвах за това…
Какво може да сподели такъв (изтъкнат) човек във време на криза? Когато ближните му страдат, когато умират, когато са объркани, противопоставени, отчаяни, озлобени, уплашени… Предполагам, че се сетихте. Споделя по (не особено) изтънчен начин отвращението си от българския народ. Нарича го “селска мома на световния площад”. А България – “страна на врачките”, позволила си (моля ти се) да не харесва Истанбулската конвенция и Сорос…
Някога, имало е такова време, когато българите са търсели опора при своите писатели. Очаквали са от тях думи на утеха. (В интернет ще намерите за много ярки подобни случаи. Не ги помествам тук, за да не стане прекалено дълъг текст.) После дошъл социализмът. И превърнал писателите в творческа интелигенция, научена да се самовъзпроизвежда и (бидейки послушна на силните на деня) да се радва сама на себе си. Другите качества постепенно изчезнали…
Минало време, изчезнал дори и самият социализъм, но творческата интелигенция останала… Останала това, което е. Застинала, вкаменена. И правеща онова, което може: да се възхищава от въображаемите си таланти и да презира качествено. Простете ми, но винаги, когато се сблъскам с нея и с нейната надутост по отношение на собствения й народ, пламвам от възмущение… А това е (май) третият подобен изблик, на който попадам през тези дни… И ми дойде много!
Но ето защо започнах да пиша… За да споделя простичко това, което други трябваше да напишат изискано!
Старайте се да обичате хората около себе си. Дори и по човешки те да не го заслужават. Дори да им се сърдите. Никой от нас не е заслужил Божията милост, но Той ни я дава. Любовта не е по заслуги! Прощавайте! Прошката е радост! Помнете, че не е нужно всички да сме еднакви. И всички ние грешим по много! В тези трудни дни търсете това, което ни обединява, а не това, което ни разделя. Светът силно желае да ни противопостави… Но (вместо това) ние трябва да имаме милост, защото сме един народ. Чувате ли? Милост! Нека никой не говори, че е по-умен от другите. От Господа са всички дарове и Той ги дава, за да ги споделяш за добро, а не за самовъзхищение. Този, който не се е поучил от своя народ, не може да е умен!
Всеки човек трябва да има съзнание за семейство. За “ние си”. Спомнете си, ние сме ние! България е “вкъщи”. Вкъщи си помагаме. Обичаме се! И никой скандал не е по-голям от това.
И ако някой нарече майка ви “селска мома”… Не му обръщайте внимание, такъв човек не си струва “шамарите”.
Да, някои ходят по врачки. Лоши очи имаш, щом само това виждаш. Аз съм виждал и друго. Виждал съм хора, които се каят пред Бога – тихи, приятни, срамежливи… Виждал съм красиви българи и българки! Вътрешно красиви! Знам, че срамежливостта не е качество, което се цени на световния площад, но то е част от домашното ни съкровище. От семейната ни хубост! Все още…
Молете се! За болните, за умиращите, за своите и за чуждите! За тези, с които сте близки и за тези, които нарочно държите далеч от себе си. За “проклетите” политици, които се хранят от нашата омраза. Отговорете с молитва и на тях, за да не им заприличате! Молитвата има голяма мощ, ако в нея има болка за другия. И се връща с двойна сила при тези, които я изпращат.
И за тези, които ни презират се молете. Всеки дава, каквото има. Който има жлъч – жлъч дава. А който има сърце – нека раздава от сърцето си. Вярвам… Знам, че нашият народ не е безсърдечен. Да, и аз съм го наричал понякога лекомислен! Точно както човек изобличава себе си… Но знам, че нашият народ има сърце!
България не е “страната на врачките”. Тук са текли реки от мъченическа кръв за Христа. Повече от 1000 години. Тя е буквално под краката ни… И в гените ни. Лесно можем да си припомним…
България е страната на страдалците. И от своите страдания има какво още да ни каже.
Единственият начин да бъде погубена е като спрем да я обичаме. А вместо нея възлюбим себе си и опрелестяването от мира сего…
Но… Не се бойте! Това няма да стане! Няма да го допуснем! Ще се държим едни за други! Ще се молим един за друг! И Бог ще помогне… Непременно ще помогне! Нима си нямаме свои хора при Него? Ето го св. Иоан Рилски, св. Климент, св. Наум, св. Борис и другите. Нима не сме Божи народ?! Нима не сме част от новия Израил?! Подигнете глава… И никакво униние. Нали?!