Гордыня и радикализация

На руски за българската дума гордост има две думи – гордость и гордыня. Второто е това, което ни пречи на всички нас да бъдем праведни. И с което трябва предимно да се борим. Ясно става, че да се преборим със световната неправда в този свят нямаме шансове. Навярно винаги е било така, но времето ни е характерно именно с тази си особеност. Личната борба със себе си.

По времето на османското робство смелостта е била да запазиш своята и семейната чест, православната си вяра. Мнозина от светиите са просияли, когато са пострадали мъченически, защото са се отрекли от исляма, примерно. Тогава характеристиките са били други. През Средновековието още по-други. А днес тази е основната – в личен план да се съхраним.

Онзи ден спирам на една бензиностанция на магистралата. Зад пластмасови прозрачни плоскости две немаскирани продавачки ми правят забележка да си сложа маската. В Германия подобен случай завърши трагично. И аз усетих пристъпа на радикализацията, който е довел онзи човек там до изстъпление. Опитах се да бъда любезен. Да ги попитам те защо не носят маски в такъв случай. Не винаги се заяждам. В определени ситуации слагам това парцалче на лицето си.

В повечето случаи обаче религията ми не ми позволява да крия лицето си. За мен моето лице е важно. Но е важно и като уважение към човека отсреща. Той да види с кого си говори. Не с някаква си там муцуна. А с човек. Ние сме призовани да бъдем личности, не индивиди. Ситуацията на бензиностанцията завърши с псувня от моя страна и подобаващ отговор от отсрещната. За първи път реагирах толкова крайно. И си излязох, без да си купя кафе.

Великият мислител Ивайло Ц. твърди, че съм длъжен да се ваксинирам и ако не го направя, съм тъпанар и нещастник. Също така той заявява колко му е висок коефициентът на интелекта му (158) и само поради тази причина смята, че трябва да му се доверя. Така си е въобразил човекът. Самоназовава се също и „православен християнин“. Значи аз какво съм в такъв случай? Стефан Ц., известен поет от комунистическото ни минало, богохулник (по моя преценка от пиесата му за Левски) и богомил (по свое изявление) съобщи, че такива като мен са убийци, даже масови убийци. Баба Здравка Е., известна с феминистичните си разкази, също ме призова най-хрисимо от екрана. Обърна се към съвестта и сърцето ми… Колко добри хора са нашите интелектуалци и писатели. Колко умни и прозорливи.

До неотдавна някои сайтове още пускаха и критични статии със съмнения в добрите намерения на ковидистите и ваксинаторите. От две-три седмици и те се радикализираха – и те пропагандират. Говоря за Гласове и Лентата, които също почнаха да припяват на мейнстрийма. Не остана какво да чета. Освен вечните книги на личностите от иконите. Нещата отичат в канала от ден на ден. Дори не с дни, а с часове. Нещата от този свят. Не бива да скърбим за тях.

Да си нося маската овчедушно и да се подложа да ме инжектират с тези неща ли? Това ли е отговорност и правилно разбиране за демокрация? А може ли да не искам? Не поради инат, просто не ми допадат организаторите на кампанията. Не ги смятам за праведни и добри хора. Дойде ли времето да убиват такива като мен? Може ли още да правя разлика между смирение и примирение? Може ли да нарека първото първа своя цел, а второто най-подло предателство?

Кое е радикализация – моето псуване или техният призив на такива като мен да им се спре работата, а по възможност един ден и животът? А сещате ли се, че винаги става напечено точно преди важните за нас моменти в годината – преди Рождество и преди Възкресение? Ама карай, то това е по случайност, да не сме някакви конспиратори, че да ги заподозрем в служба на оня там… Да пази Господ!