Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Още отдалеч той ми викна:

– Откога чакам да се видим, многоуважаеми отец Владимир Дойчев… – направи секундна пауза и добави с театрално умиление. – За мен просто Владо…

Разбира се, кипнах:

– Още не си ме поздравил и вече почваш с глупавите си хуморески…

Взе да мрънка, примигвайки:

– Това, което имах предвид, е… Хм… Не… Мисълта ми е, че… Е… През последните години все обиждаш чувството ми за хумор и… Хм… Не, това да не го казвам… Защото… Хм… Само по себе си… Извинявай…

Изведнъж още по-артистично се врътна и се направи, че си тръгва. Викнах му:

– Престани вече…

Обърна се и погледна помирително:

– Виждам, че си нещо напрегнат. Просто исках да се усмихнеш. Ние тук много се смеем на вашите притеснени и въодушевени млади политици… – усети, че пак прекалява и добави бързо. – В добрия смисъл на думата, де!

– Няма нищо смешно! Даже е трагично! – изстрелях намусено.

Той направи учудена физиономия.

– Какво си се стегнал? Наистина ли мислиш, че нелепо амбициозните хлапета са нещо страшно?

Размислих за миг:

– Ако самите те не са нещо страшно, то поне са почвата, на която страшното покълва.

Ушакис отвърна кисело:

– Ти не можеш да говориш с покойните, затова трябва повече да четеш за миналото. И ще разбереш истинските начини, по които на власт идват тираните. Вероятно така ще е дори и с последния диктатор…

– И би ли ме осветлил на теб какво ти казват покойните, около които постоянно се въртиш?

– Ами… Например това, че не е нещо ново някой да се умилява от властника. Не си ли чувал прочутата фраза: „Другарю …, никой не може да ми забрани да ви обичам!“ Прознесена е не от някое хлапе със замъглен от нега поглед, а от поет! – моят приятел се натъжи и добави. – Дано да намери милост от Бога! Това е истинска трагедия! Поетите да са трубадури на силите в този свят, вместо да са негова съвест…

Помълча според обичая си и рече:

– Искаш ли да ти обясня как наистина идва тиранията и какво я поддържа?

– Кажи…

– Сигурно си мислиш, че това става чрез хитростта на машинациите и силата на военните и полицията? – попита ме.

– Да, разбира се, какво друго?

Въздъхна, както често прави, когато е очаквал повече от интелигентността ми:

– Ех, нима мислиш, че има измама, която лесно да не бъде разкрита или полиция, която да се изправи срещу цял народ и да го превърне в безлична маса от почитатели? Не… Необходими са съвсем други неща. Трябва максимален брой хора да бъдат доведени до състояние на тотално равнодушие. Така че да нямат никакви стремежи в духовен план, само телесни. Равнодушието е като празен лист, върху който всеки би могъл да пише с мастило от цветни миражи. Но дори и това не би било достатъчно, ако не е най-важното условие. Знаеш ли кое е то?

– Хайде, кажи, де! – знае как да ме нервира това куче.

– Всеки диктатор трябва да привлече на своя страна хората на словото. Най-силното оръжие е и винаги ще остане именно словото. Затова народните глашатаи трябва да бъдат избирани по един основен принцип: в тях да няма дори капка жертвоготовност. Защото те са съвестта на едно общество. Съвест минус жертвоготовност е равно на тирания. Запомни ли? Хората, които питат, говорят, анализират, философстват, убеждават, ако щеш съмняват се, трябва да бъдат доведени до това да искат своето оцеляване на всяка цена. Мнозина си мислят, че журналистите, хората на изкуството и културата, в подобни случаи биват подкупвани. Но тези неща не стават винаги с пари. Не всеки има толкова пари. А и напазаруваният може да се разкае… Не, те трябва да бъдат деградирани. Така че сами да желаят да им се казва какво да мислят. Да употребяват талантите си във възхвала на тиранина. И когато вземат заплатата си, да са доволни. Сатрапът е нищо без легедарната си аура. Неговите мъчения трябва да бъдат обяснени като жизнеутвърждаващи. Измамите му – като алтруистични постъпки. Глупостта му – като изкусна дипломация. И този му имидж бива изграждан не за материална изгода. А заради чувството на близост. В това е силата на диктатора. Помня как един съвременен лидер казваше: „Давали са ми пари, само за да видят в мен една усмивка!“ Когато постигнеш това, значи вече си хванал с двете ръце властта… Естествено, всичко е временно. Всеки управник рано или късно си отива. Тогава в лекомислието си някои от неравнодушните се радват… Погрешно… Защото причината да има тирани е останала… На кого ще служи сега армията на глашатаите? На съвестта си? Но това е невъзможно, те никога не са работили с нея. Не знаят за какво служи? Вижда им се опасна… И старомодна. Властта пък никога не се търкаля по земята. Винаги някой се навежда и я взема. А нищоговорците се хвърлят в краката му и започват да му служат. Докато той им се усмихне и те се успокоят, че са на правилната страна. Вътрешният им компромис е маскиран с чувство, че се трудят за общото благо, за бъдещата промяна към по-добро. Толкова дълго са се самозалъгвали, че накрая са успели да се самоубедят в своята праведност. Мислиш, че го правят осъзнато? Не винаги. Липсата на съвест може да проникне през кожата и да стане инстинкт. Подигравате се на нас – кучетата. Наричате ни безсловесни. Но какво е това да използваш словото като безсловесно? Да мислиш, че цялата човешка реч се заключава в „лай, дръж, легни, пълзи, дай лапа“? Е, някои от глашатаите остават поне за известно време при старите си господари, но това няма съществено значение. Слугата не става по-малко слуга, ако смени назначението си или го остави същото.

Промълвих ужасено:

– Звучиш така, все едно гледаш по цял ден големите български телевизии… Или познаваш повечето известни журналисти… И какъв е изходът тогава? И има ли изобщо такъв?

– Има! – поколеба се и продължи. – Но няма да ти хареса… Трябва някой да разбере какво е съвест! Един или повече хора! В храма ли ще пита, ще се изповядва ли, ще чете ли, не знам. Но трябва да разбере! И да започне да говори според нея. Разбираш ли? Не според правилата на този свят! Но не и според своята лична опрелестена налудност или вманиаченост. А по съвестта, която е глас Божи в сърцето на човека…

– Но… – заекнах. – В подобни условия този човек ще пострада!

Ушакис ме погледна изпитателно:

– Именно! Затова ти споменах, че в хората на словото трябва да има жертвоготовност. Понякога обществата се разболяват дотолкова, че вече не могат да се оправят, ако някой не пострада. Спомни си, че много от мъчениците от времето на робството са убити от ръцете на свои потурчени сънародници. Но кръвта на страдалците давала сили на другите, за да не приемат чуждата вяра и те…

Известно време не си казахме нищо. Накрая не издържах и го попитах:

– А ако едно общество не може да роди нито един човек, който да говори по съвест? Или, ако такъв се появи, дори да е велик оратор, но вече не е останало кого да трогне? Ако „нищоговорците“ са убедили всички, че това е истинското говорене? А съвестните са обявени за аутсайдери и маргинали?… Тогава?

Старият гробищен аристократ не искаше да ми отговори. Правеше се, че гледа в нищото, но погледът му беше насочен към един ковчег… Накрая все пак пророни:

– Ти отдавна идваш тук. Не си дете. Разбираш, че и обществата могат да умрат, също като хората.

Наведох глава. Искаше му се някак да ме утеши, затова добави:

– Е, ако вашето общество умре, поне ще знаеш кой го е убил…