Моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис, ме посрещна още отдалеч с любимия си въпрос:

– Е, как сте там, отвъд оградата? 

Разказах му накратко какво се случва. Описах му как точно в оградите е работата. Готвим се да събаряме стари заграждения, да засипваме могили с пръст и върху тях да строим пътища. А после да крачим върху костите на предците си, хванати за ръка. И целите намазани с олио, за да се изплъзнем (при първа възможност) лесно един от друг, понеже изобщо не се понасяме, но обстоятелствата го налагат. Накрая събрах останалите си сили и го попитах: 

– Кажи ми нещо! Ти си прекарал целия си живот на гробищата! Видял си много смърт, но и много хора, които идват тук с цветя, свещи, храна и какво ли още не. Чул си много молитви и много плач. Но кажи ми за другото… Видял ли си и него? Защо му е на човек да презира гробовете на предците си, кръвта им, подвизите им, идеалите им, за които са живели? Как се стига до това да ги предадеш? И защо му е изобщо на човек да го прави? 

Огледа ме почти така, както се гледа болен, за когото трябва да се погрижиш и започна: 

– Слушай… Веднъж се приближих близо до една панихида. Никой не ми обръщаше внимание. Аз съм куче. На мен не гледат насериозно. Където и да отида, мислят че чакам да ми подхвърлят къшей. Странното е, че и на свещеника не обръщаха особено внимание. Целият гроб беше постлан с найлони, а върху него толкова ядене, че разбрах на кое му викате шведска маса. Опечалените пушеха отегчено и чакаха службата да свърши. За тяхна изненада обаче отецът не издържа. Спря да пее и тихо подхвърли: “Намирам за връх на извращението да се съберете на гроба на баща си, за да се наядете и напушите с цигари, а на молитвата да не обръщате внимание! Има толкова места, където човек може да се натъпче, защо точно тук?” Не разбраха болката му, разсърдиха се! Какво иска от тях? Те му плащат да си пее, не да е умен! Така му отговориха! Сега разбра ли? 

– Не! – признах чистосърдечно. 

– Това, което ти се вижда като предателство, може изобщо да не е такова. Предава се нещо, на което поне малко си държал, но друго те е подтикнало да го оставиш, например, страх или пресметливост.

– Ако не е предателство, то тогава какво? 

– Съвсем просто е… Тези хора на панихидата изтърпяваха някакъв ритуален помен. Но не вярваха в него. Не вярваха, че има Бог, че душата е жива, че имат отговорност пред нея. Просто се бяха събрали да се наядат. Изпълняваха традицията, чрез това, което е важно за тях – храната и цигарите. Пренеси тази логика отвъд оградата и ще разбереш. Гробовете, кръвта, подвизите… Има хора, за които това са глупости. Важни са парите и успехът. Жертвайки паметта си за светски изгоди, те мислят, че правят добро! 

Помълча и добави тъжно: 

– Подигравате се на нас, че чакаме до трапезата, за да ни подхвърлите някой залък! Но, кажи ми, какво повече има във вас, във вашите лидери, в тези, на които сте възложили надеждите за бъдещето си? Къде отивате? Забелязват ли ви? И вкусно ли е това, което ще ви подхвърлят? 

– Ушакис, какво правиш? Дойдох при теб за утеха, а ти ми причиняваш болка!  – казах му. 

– Нека! – отговори. – Ако те боли, значи си все още жив. Когато говориш на някого, първо провери дали го боли! Проповядва се само на живи!