Косъм в супата

Понякога за свои нужди си правя шеговити анкети с хора, които не са от най-близкия ми кръг, примерно с колеги от училище. Задавам един въпрос: представете си, че си поръчвате супа в ресторант или ви поднасят супа у роднини или дори вкъщи и изведнъж в лъжицата ви се оказва един косъм от главата на някого. Как ще реагирате?

Повечето, разбираемо, отговарят, че ще върнат супата или поне ще я поместят настрана и няма да я докоснат повече. Не осъждам хората, това си е тяхното решение. Не казвам и че не съм съвсем гнуслив, има някои неща, които дори мен извеждат от равновесие, примерно не мога да отпушвам мивки, без да ми се повдигне.

Но ми се е случвало – откривам косъм в супата – изхвърлям го така че околните да не ме забележат и продължавам да си ям. Този косъм е от нечия глава. Главата е част от тялото на друг човек. Тялото на другия е изградено от клетки и атоми досущ като твоето лично тяло. Вещества от този свят. Няма да задълбавам, не искам да тръгвам нататък, че всеки ни е ближен и че може тоя косъм да е „за благословение“, това е нивото на монасите, само те могат да изрекат такива думи чистосърдечно.

Но това е посока за мислене. Правилната посока.

(„Преподобни Паисий Светогорец. Слова. Том 3. Духовна борба“, 2015, с. 34–37)

Обратното е страх от другия. Че ще ни зарази. Че ще кихне срещу нас в автобуса. Че ще прелети вирус от неговото тяло накъм нашето и вирусът ще ни убие. Сещам се за светците, които работили в общности от прокажени. И не се заразявали. Но това не можем да го приложим днес. Сигурно защото е легенда. Само че не е. Не е легенда, реалност е било. Нито косъм от другия, нито вирус могат да сторят нещо на твоето неприкосновено тяло, ако Бог не допусне това.

Ама нали – високо ниво е. Как така ще разсъждаваме в 21 век, когато всичко е технология. Технологията промени цялото ни отношение към живота и ближните. Те вече са на разстояние. През вайбър и уотсап никакъв техен вирус и косъм няма шанс да стигне до нас. Това вече ни е дресирано, втълпено, станало е част от базовия ни софтуер, вече сме качествено други човешки същества. Така че наистина вече ни е невъзможно да бъдем като светците и монасите.

Размишленията ми са провокирани от статията на Теодора Димова в портал „Култура“. Тя не желае никой да киха срещу нея в градския транспорт. И със сигурност в ресторанта или дори вкъщи ще върне супата си, ако в нея плува най-обикновен косъм. Голяма работа, косъм. От ония косми, които са ни преброени. Има Някой, Който дори космите брои. И има мнозина някакви, които се страхуваме от близостта на друг човек.

Да не говорим, че един ден ще търсим каквато и да е супа, но никаква няма да има. Нито с косъм, нито без. Глад, студ и скърцане със зъби само. Тогава може би ще си спомним от какво сме се погнусявали… И ще се чудим на себе си.