Успение на св. Константин-Кирил Философ – 14 февруари

Има една тъжна история, която често се случва в живота. Представете си как човек очаква раждането на свое дете. Представете си как сърцето му е изпълнено с надежди и вълнения. Представете си как се моли Бог да го удостои да бъде добър родител и мислено обещава да даде най-доброто от себе си. Представете си какви чувства бушуват в сърцето му, когато това дете най-после се появи на бял свят, когато поеме първа глътка въздух, когато изплаче. Може ли да се опише усещането от първия му поглед към теб. Представете си… Идват първата усмивка, първата думичка „мамо“ или „тате“, първите стъпки, безсънните нощи, когато детето е болно, първият учебен ден, първата шестица и първата двойка…

Всеки знае колко усилия изисква отглеждането и възпитанието на едно дете. Как човек мисли за бъдещето и иска да е спокоен, че чедото му е поело по правилния път, че е станало достатъчно силно, за да се справи поне с някои от трудностите в живота. Всеки родител в една или друга степен полага себе си, търпи ежедневно какви ли не страдания и унижения, за да бъде детето му образовано, подготвено за живота и най-вече да стане достоен и добър човек.

Но как се развива тази трагична история след това? Понякога детето попада в лоша компания. Започва да се вълнува от други неща, а не от нравствените ценности, които родителят преподава. Променя се. Започва да говори ехидно с човека, когото до вчера е прегръщал и от когото продължава да зависи. И постепенно започва да гледа на баща си като на източник на пари и досадни съвети, почерпени от „остарели“ разбирания. Единственият интерес на такова непораснало дете е да отиде на някоя поп-фолк дискотека, където има много алкохол или на някое рейв-парти, където има различни видове стимуланти. Размътеното съзнание не вижда родителските сълзи през нощите. Те не го интересуват. Или пък, ако някога види как баща му се моли за него, мисли си, че на „стария му е станало нещо“.

Разбира се, заради някое парти забравя рождения ден на баща си. Е, първия път, когато това стане, е малко конфузно. Но забравя на следващата година отново стария си баща, който е положил и душата си, и емоциите си, и мислите си, и времето си за него. И още веднъж, и още веднъж… Докато накрая не стане ясно, че на това дете, поело толкова много любов, просто не му пука за баща му. Просто носи името му и не се е отрекло от него, само защото това изисква прекалено много усилия, а и „кой ще се занимава с това.“ Носят едно име, но вървят по различни пътища.

Трагична история… Разказвали са я много писатели. Дори Сам Господ я представя пред очите ни чрез притчата за блудния син. И въпреки всичко, когато я видим в живота на близките си, тя ни опечалява. Сещам се за нея почти всяка година, когато настъпи времето, в което си задаваме един и същ, станал банален до втръсване, въпрос: „Ние какво ще празнуваме – Трифон Зарезан или свети Валентин?“ Т.е., дали ще изберем, както казват едни, „нашия роден празник на виното“, на уважението към битовото или купонджийско пиянство или пък да почетем страстта на блудството, която като остаряваща лека жена се опитва да скрие зад розовата пудра белезите, които грехът е оставил по лицето й. Всъщност, такъв избор няма. Изборът между пиянството и разврата не е никакъв избор и затова някои хора казват: „Ще съчетаем двата празника.“ Логично е, те си вървят заедно, но какъв празник е това?

Въпросът е, че никой светец не би одобрил тържеството на пиянството и розовите сърчица. Що за странен начин да празнуваш паметта на мъченик? Сякаш че живеем в бразилската джунгла, където никой не е чувал за храмове и богослужение. Но дори и на тези, които са били в църквата, св. Иоан Златоуст говори: „Почетохме мъчениците със своето посещение, слушане и усърдие; нека ги почетем и с пристойно въздържание вкъщи, да не би някой – като ни види, че безчинстваме вследствие на пиянство – да каже, че сме отивали не заради мъчениците, а за да усилим своята страст, да удовлетворим порочната си похот. Говоря това, не за да преча изобщо на веселието, но да препятствам греха, не да преча изобщо на пиенето, но да препятствам пиянството. Не виното е лошо, но неумереността е порочна; виното е дар Божий, а неумереността е изобретение на дявола. „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет“ (Пс. 2:11). Ти искаш да се наслаждаваш с веселие? Наслаждавай се вкъщи, дето макар и да стане опиянение, можеш да се прикриеш – а не в кръчмите, за да не бъдеш общо зрелище за присъстващите и съблазън за другите. Като казвам това, аз не ти подсказвам, че трябва да пиянстваш вкъщи, но ти напомням да не прекарваш времето си в места, дето се пиянства. Представи си колко е смешно – след едно такова събрание, след всенощните бдения, след слушане на Свещеното Писание, след причастяване с Божествени тайни и след духовно ликуване, мъж или жена да се яви на място, където се пиянства и да прекарва там цели дни. Нима вие не знаете какво наказание се налага на онези, които пиянстват? Те ще се изхвърлят от царството Божие, ще се лишат от всички блага и ще бъдат изпратени във вечен огън. Кой казва това? Блаженият Павел: „Нито крадци, нито користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие“ (1 Кор. 6:10).“ Какво ли би казал св. Иоан Златоуст днес?

В крайна сметка, всичко е много просто – на този ден ние свикнахме да си купонясваме. И точно като детето от горната история забравихме рождения ден на баща си. Посред масовите колебания между пиенето и похотите, малцина се сещат, че 14-и февруари е денят на успението на нашия просветител в Христа – св. Константин-Кирил Философ. Денят, в който той се е родил за Царството Божие, за вечния живот, към който е призовал и нас. На този ден българският народ се е сподобил с едни велик незаспиващ ходатай пред Бога.

И е справедливо да бъде наричан наш духовен баща, защото и той като ап. Павел може да ни каже: „…Аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието.“ (I Кор 4:15) Това е онзи, който даде истински смисъл на живота ни. Който не просто ни даде азбука и ни образова в светското познание, а ни образова така, както говори св. Николай Велимирович: „Очисти образа Божий в нас“ и ни подготви да създадем от себе си подобие на Бога, да се уподобим на самия Бог. Това е онзи, който (както казва тропарът на празника) украси душата си с премъдростта като със златен накит и я направи своя сестра. Да, много печално е дете да забрави баща си, да го презре заради плътското забавление. Но още по-тъжно е и по-печално, когато ние всички вкупом като народ, който по Конституция е православен, забравяме нашия просветител. Демонстрираме пълна апатия към това, на което ни е научил. Изпускаме го, защото ни влече друго. Влече ни онова, което е „купон“. И врагът на нашето спасение, врагът на нашия Господ Иисус Христос, врагът на Неговия угодник свети Константин-Кирил веднага ни го предоставя. Дяволът, трябва да кажем, е голям „купонджия“. И зад неговата маска на веселост, на забавление стои самата смърт. Самата вечна смърт.

Но въпросът не е и в това детето да отиде на рождения ден на баща си, а през останалото време да си остане същия хулиган. Важното е да стане послушно всеки ден. Свети Иоан Златоуст казва: „Празниците на мъчениците се познават не само по кръгообращението на дните, но и по разположението на празнуващите. Например: ти започваш да подражаваш на известен мъченик, ревнуваш неговата добродетел и вървиш по стъпките на неговата мъдрост. И ето че ти и без да е настъпил денят на мъченика, празнуваш неговия празник, защото да честваш мъченика, ще рече да му подражаваш. Както онези, които вършат лоши дела и в празничен ден си остават без празници, така и тези, които следват по пътя на добродетелта и без да има тържество, извършват празник, защото празникът отбелязва чистотата на свежестта.“

Ние трябва да празнуваме св. Кирил с особена тържественост и на 14-и февруари, и на 11-и и 24-ти май. Но не само тогава, а постоянно с живота си. Почитта към св. Трифон и другите светци и мъченици зависи от нашето старание да направим премъдростта своя сестра. Най-малко общо кратно между виното, безпаметното блудно забавление и Премъдростта на Господа няма. Истинската почит към нашите покровители е в желанието да приличаме на тях, в желанието детето, също както блудният син, да се върне в обятията на баща си. Този блуден син се усетил, че нещо с него не се случва както трябва, че купонът го води към смърт – и телесна, и духовна и се върнал при татко си, който стоял и гледал дали чедото му не си идва. Вероятно сега и св. Кирил плаче пред Господа за нас и се моли нашият народ да се върне в спасителната Христова вяра и благочестие.

Празникът 14-и февруари, празникът, в който нашият равноапостол се е преселил при Господа, е всъщност и едно напомняне за това кои сме. Ние трябва да се върнем при св. Кирил и да попросим помощ. За да може постепенно денят, в който се разменят сърца, бонбони и бутилки вино, да се превърне в едно всеобщо ликуване, в литии, които да ни подсещат, че трябва да викаме в този ден с все сила: „Господи Иисусе Христе, по молитвите на св. Кирил Философ, помилуй и спаси ни!“ И тогава Бог ще ни даде от истинското вино на ревността към Него, което опиянява човека – променя го, прави го друг. И ще ни даде от сладостта на истинската любов, скрита не зад плюшено сърце, а реална, горяща в живото сърце. „Да издигнем сърцата си нагоре“ – ето в това е празникът. И в отговора: „Издигнати са към Господа!“

От книгата „Среща с Живота“