Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис.

– Христос Воскресе! – поздравих радостно. 

– Воистину Воскресе! – отговори ми също с приповдигнат тон.

– Е, как си? Празнуваш ли? – попитах го.

– О, да! И още как! Изслушах и Възкресното богослужение. То ме вдъхнови да поискам да направя нещо добро… Нещо наистина добро…

– И? Какво е то? – опитах да скрия скептицизма в гласа си. 

– Хм… – промърмори. – В началото и аз не бях сигурен какво… Знаеш ли, имам много планове за добрини. Но избрах най-доброто от добрите! Искам да обединя всички ни в общ хуманен проект, заразен от енергията на отдавна изгубената ни заедност. Имам предвид като народ, разбираш ли? 

Почесах се зад ухото и реших да съм честен: 

– Все още не! 

– Добре, опитай да си представиш колко пари ще се съберат, ако загърбим различията си, оставим дребните дрязги и всеки прежали по една заплата за милосърден фонд! И после дарим събраните средства за нещо жизнеутвърждаващо. Например за смърт! Е, какво ще кажеш? Всички много обичаме да приказваме. Ето, ти дори познаваш мен – говорящото куче! Но какво казват мъдреците? Думите са лесни, делата са трудни. Смъртта е мълчалива, но не спира да върши своите дела. Да й ударим едно рамо! 

– Пощурял ли си? – казах направо.

Ушакис обаче изглеждаше въодушевен:

– Май не вдяваш? Не става дума буквално за смърт, а за разни модерни джаджи, носещи смърт. Тоест – смърт в добрия смисъл на думата. Ще умират само някакви лоши. Ще се появяват по света нови и нови Малашевски гробища и възможности за хиляди кучета да бъдат щастливи! Е? Кажи де, не е ли прекрасна идея? 

Ядосах се и се разкрещях:

– Писнало ми е вече от твоите глупости! Слушал си Възкресното богослужение! Това ли научи от него? Да купиш и дариш “джаджи за смърт”? Защо изобщо обсъждаме подобни неща в дните, в които празнуваме победата на Христос над смъртта?

– Но… – измънка съкрушено. – Христовата победа над смъртта не е задължителна. Тя е само за този, който я иска. Разбери, ние, кучетата от тази страна на оградата, толкова дълго сме живели тук, че гробищата са превзели душите ни. Само за смърт мислим. Тя е нашето добро. Чрез нея осъзнаваме света. И нищо друго не можем да предложим, освен смърт. Нямаме потенциал да предложим живот. Дори любовта ни държи наточена коса в ръцете си…

Помълча и добави:

– Но с вас, които живеете отвъд оградата, не е така, нали? Вие имате ли идея как да разпространявате живот? Разбирате ли празника на Възкресението? 

Сега се наложи аз да замълча. 

– Разбирате ли го?! Какво друго, освен смърт имате да предложите? – попита отново настойчиво. 

– Всъщност, ти пак изговори всичко това заради нас… Чак сега схванах! Имаш предвид държавата ни! – рекох глухо.

По лицето му не беше останала и сянка от престорения възторг. Вече излъчваше болка: 

– Ако не осъзнаваш какво имам предвид, чети по устните ми… Имате ли идея как да разпространявате живот? Разбирате ли празника на Възкресението? Или го чествате по традиция, понякога присъствайки само в храма, за да ви видят другите и да ви помислят за благочестиви и много вярващи? Вътре в себе си живеете във времето преди Възкресението! Впрочем, един от учениците на Христос имаше големи идеи за инвестиции в програми за нуждаещи се. И все се ядосваше, че парите не отиват за полезни каузи… Как се казваше той? Припомни ми, забравил съм…

Нищо не му припомних! Не питаше, за да научи, защото много добре знаеше, че става въпрос за Иуда, който крадял от общата каса. Просто така ни укоряваше. По неговия си странен начин. Докато тръгвах, чух го да проронва зад гърба ми: 

– Ех, ако не на думи, а с делата си знаехте, че Христос е възкръснал… Колко по-рядко би идвал при мен!