Мина седмицата на страданията, дойде Празникът на празниците и се радвахме. И е Божа работа колко още ще се радваме. Дори в словото на Патриарха за Празника вече се усещат горчиви нотки на предчувствие за…
И след като вече не е пост, мога спокойно да заявя нещо, ако ще и да си остана само с един приятел след това. (Марио Беров се казва. Отец Владимир ми е изповедник, той не спада към детските приятели.)
Да се върна на темата. За риторичните въпроси. Те се задават не защото не е известен отговорът, а за да получи питащият някаква радост от питането си. Той си пита – даваш ли Яна, българино. И първо му реже на българина някакви милиарди от някакви заеми и бюджети. После задава същия си въпрос за пореден път – даваш ли. И пак така пита звярът – с дебилна усмивка, на глупав се прави. А си е звяр. Усмивката му е наистина глупава. Не може да си затвори устата по снимките.
Щот е нагъл. И пак пита – даваш ли. Енергетиката си, икономиката си, бъдещето си, децата си – българинът пак му казва, вече си е свалил маската против кобито и може дори по устните му да се прочете – НЕ давам, море, войводо, НЕ давам. Отсякоха му и надеждата, и газта, и бензина, и дизела. Секат му и частния бизнес. И тока. И всичко, което може да се отсече. Едно по едно.
Та пак го питат разпитват. Всеки път се радват на играта си да питат. Садисти са, казвам ви. Садисти. И така им е заповядано. Дяволът желае изразено на глас съгласие. И отречение. И унижение. Без тоя ритуал не може да докаже, че е постигнал целта си. Даваш ли, даваш, балканджи, патрони 7.62 и други подобни, които пробиват сърца, черепи и каски, калашници от Терем и Казанлък, мини, бомби и разни взривове и железа, които причиняват тежки телесни повреди, кръвоизтичане и летален изход у разни неправилни хора, нечии синове? НЕ – отново артикулира ясно българинът в отговор, високо, недвусмислено. НЕ – казва, НЕ давам.
И онези с усмивка му избождат и двете очи. И няма да си има българинът очи да види, ръце да прегърне, нозе да проводи и сестра си, и майка си, и дъщеря си в робство, и когото и да било. Всичко е изрязано и осакатено. Сам той вече е роб. Изрязан и двуизмерен. Телевизорът реже и избожда. Текат кърви, сополи и гноеве. И от телевизора, и от телесата на балканджиите. Нон стоп.
Звярът е за малко тук. После ще си ходи. Има да свърши една работа с балканджиите. Две-три работи са. Всичките предателски.
Не е имало такова нагло зверство, братя и сестри. Никога досега в българската история. От ден първи, в който зверовете се появиха на предизборните плакати, го прочетох в очите им. В рекламите им по всички канали. Подплатени и платени с милионите на другите зверове. Малоумни и жестоки. Подбирани са внимателно. Едно време си мислех, че няма по-лоши от олигарсите на бсп р.овч. и другия от Плевен. Лъгал съм се. Дойдоха трижди по-увредени душевно.
Как така гласувахте за тях и си ги избрахте? Това не е риторичен въпрос. Не получавам радост от задаването му. Наистина не разбирам някои неща.
Но разбирам едно. Не може писател – по подразбиране човеколюбец, нравствена личност, свестен човечец, готин тип, умен та умен, добронамерен, кротък и смирен, мъдър – да призовава да пращаме смърт от Родината ми накъм други страни. Не може. Оксиморон е. Не става. Вече преброих петима такива дотук. Продължавам да ги следя и да си ги отбелязвам. И да ги мятам в графа „други“. Тия са всичко „друго“, но не и писатели.
НЕ.