Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Изглеждаше замислен. Поздрави ме разсеяно.
– Случило ли се е нещо? – попитах го.
– Все още не, все още не! – промърмори машинално. – Но… вероятно ще се случи. Не го искаме, но сме готови да го посрещнем…
– Успокой се и ми обясни! – повиших глас.
Най-после привлякох вниманието му. Обърна се към мен и взе да върти очите си налудно:
– Ако някой иска да воюва с нас, нека пробва нашето гостоприемство!
Опитах да говоря максимално ласкаво:
– Слушай, Ушакис! Хиляди пъти съм ти казвал да внимаваш какво душиш. Тук хората оставят всякаки неща. Кой знае с какво си се надишал…
Погледна ме снизходително и без да спира да върти очи изстреля:
– Ела с мен!
Тръгнахме между парцелите. Прекосихме мълчаливо целия парк и стигнахме новите гробове.
– Стой тук и внимавай! – прозвуча почти като заповед.
Миришеше на мокра пръст. Изгледахме идващото погребение… Процесия. Сълзи. Една жена колабира, изпращаше детето си. Изкрещя: “По-добре да бях аз!” Но не беше тя… И тази мисъл я накара да изгуби съзнание и да падне на земята. Докато я вдигнат още няколко мига беше до сина си… Вероятно и на покойния му се искаше някак да отговори. И намери свой начин да го направи. От носа му протече кръв. Сигурно не знаете, но скорошните мъртъвци понякога внезапно кръвоточат. Гробарите направиха няколко нервни движения. Те винаги бързат, нямам представа закъде… Някой извика: “Покривайте вече!” Сложиха капак върху ковчега. Поле потъна в трапа. А шепите с хвърлена отгоре пръст забарабаниха като последна мелодия… И аз плачех… Стресна ме гласът на моя приятел, звучеше смазващо делово:
– Всичко сме предвидили! Погледни вляво, там има място за поне 5 бъдещи парцела. Но все пак ще правим общи гробове, за да пестим място. Умножи това, което видя, по 100 и си представи какво ще се случва тук… Знам, че през Светлата седмица не е подходящо да се говорят подобни неща. Но имаме график, план, разчет и нареждания, които е нужно да се изпълняват. А трябва да остане време и за анализ. Бях на Възкресното богослужение, повече от това за вярата не мога да направя. Необходимо е да се следи дали заводът за производство на лопати и кирки работи на пълни обороти. В момента е вече на три смени, дори в събота и неделя. Защото ще потрябват… Както виждаш – претрупан съм. Да тръгваме.
Нямах думи… Чудех се как лудостта му се е преплела с реалността и е заела такива чудовищни размери. Върнахме се обратно в центъра на парка. Тук вече ни чакаше един едър и здрав бял пес, мисля че го наричат Мистър Малашевци. Дружка е на Ушакис. За моя изненада двамата внезапно ми обърнаха гръб и се навряха под металната рампа на стълбите на администрацията. Дори при самото влизане Мистърът близна аристократа под опашката. Предполагам, че беше някакъв жест на животинско приятелство.
Вече отвътре Ушакис ми извика:
– А оттук ние ще координираме отпора срещу враговете. Това е нашият бункер. Нямаш повече работа при нас. Отивай да воюваш. Ако се наложи, видя къде ще те донесат… Хайде…
Тръгнах си със свито сърце. И как иначе би се чувствал човек, когато негов близък си изгуби ума?! Но изведнъж ми хрумна нещо… Върнах се, надвесих се над стълбите и се провикнах:
– Да не би това да беше пак някой от твоите номера и да имаш предвид България?
Ушакис изчака почти минута и накрая отговори:
– България? В моите разбирания за света България не съществува. Тази територия е предвидена за гробищния парк на глобализма…