Веднъж моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ми сподели:
– Знаеш ли, след толкова години, прекарани тук, между парцелите, все още има едно нещо, което ме разтърсва…
– Охо, мислех, че си видял и свикнал с всичко! – учудих се.
– Да, видял съм… Но ти не ме разбра… Разтърсва ме и не мога да свикна, защото ме отвращава…
– Кое? – опитах да съм съпричастен.
– Онези жени, поканени на погребение със специалната задача да плачат сърцераздирателно. За да поддържат висок духа на трагедията, ако мога така да се изразя. Обикновено са застаряващи лелки… Далечни роднини на покойния или дори напълно непознати… Идват делово, като на работа… Дават им знак и те започват да вият: “Защооо… си отидееее… Чумата да тръшнееее… (изброяват се имена на въображаеми виновници за смъртта.)” Хвърлят се артистично върху ковчега, дърпат покойния за дрехите, правят се, че припадат… После за момент утихват, за да скочат отново и да завият още по-силно! И този цирк продължава до зариването на гроба… Тогава придобиват стария делови вид… Повечето от тях любезно осребряват “мъката си”. “Какво да се прави, трябва да се живее някак!” И си отиват със здраве… Всъщност, не знам къде отиват… Да пазаруват храна, примерно… Или дрешки… Или да пишат морално-назидателни текстове в очакване на нови поръчки… По принцип, те са корави същества. Реват само на тези гробове, на които ги повикат. Иначе не са по сантименталностите.
– Имаш предвид оплаквачките. И аз съм ги виждал. – усмихнах се горчиво. – Обикновено са от малцинствен произход.
Погледна ме строго и промълви:
– Доколкото са малцинства политиците, журналистите и… – вече гледаше не само строго, но и подканящо.
Да, разбрах, той отново говореше иносказателно за нас, живеещите отвъд оградата (както ни нарича).
– И богословите! – довърших фразата му, която изглеждаше очевидна.
Кимна:
– И богословките! – усетих нотка зле прикрита ирония.
Не исках веднага да се съглася. Все пак и аз съм учил… И прочие…
– Ти пък да не би винаги да си настроен на необходимата емоционална честота? – казах малко заядливо.
Погледна ме печално и отговори:
– Ние, които живеем на гробищата, плачем постоянно. Но винаги на скришни места, за да не ни видят. Плачем от скърб за пропилените възможности. И от радост, заради възкресението. Близо до покойните очакването му е най-осезателно. Пък и за какво друго да мислим, тук не се провеждат много конференции, нито се четат мъдри теологични доклади… А когато има оплаквачки наоколо… Е, тогава размятаме опашки и си въртим смешно очите…
Това последното не го разбрах:
– Защо пък размятате опашки и си въртите смешно очите?
– Е, как защо? За да ни мислят за глупаци… По-добре е така… Оплаквачките ненавиждат всеки, който истински плаче. Дълбоко в себе си тези лелки мислят, че не съществуват сълзи на съпричастност, ако не са крокодилски и демонстративни. Нито пък има искрена молитва или преобръщащо покаяние…
Ушакис потъна в кратъко мълчание. Накрая добави:
– Мисля, че за оплаквачките Съдът, преди да стане страшен, ще е много, много изненадващ.