Те живеят с мен – в училище или у дома. И им влияя. И на собствените ми, и в даскалото. Смятам, че не съм имал по-отговорна задача в живота си от тази. Смело поех ангажимента да съм учител и смело заявявам, че ако Системата не ме изхвърли поради несъответствия в характерите, ще продължа да го правя. Няма да се откажа до края.
Виждам как въздействам на малките човеци. Те сами си въздействат. Само ги докарвам до идеята за самоусъвършенстването. Харесва ми резултатът. Доволен съм от работата си.
В ден първи от похода „По стъпките на Ботевата чета“ пристигнахме на брега на Дунав и разтоварихме багажите от автобуса. Бяха много. Носехме всякакви неща. Всички те ни трябваха. Палатки, шатра, шалтета, спални чували. Живот извън четирите стени на апартамента. Където обичайните удобства липсват. Но за сметка на тях има по-важни неща. Други хора. От плът и кръв. С които децата откриха, че може да се общува.
Батериите на смъртфоните паднаха. Имаше къде да ги зареждат, но не бяха приоритет. Влюбиха се в ранното ставане в 5, закуската набързо и ходенето до болка в краката. Не знам защо, но всички тези мъки им харесаха. Може би защото им показват изначалното предназначение на човека да се съпротивлява. Ако човекът не се съпротивляваше по подразбиране, температурата му нямаше да бъде 36,8 градуса, а щеше да се изравни с тази на околната среда. И да се стигне до ентропия. В превод – изчезване, смърт.
Но човекът е роден за съпротива. За борба и дръзновение. За Живот.
(Нищо, че Ботев е прекалил с хулите срещу църквата, той се е жертвал за България и ближния.)
Не можех да вървя с тях, защото се обостри дископатията ми. Карах колело на малки разстояния или се возех с обозната кола, за да строя лагерите с дежурните ученици. На децата им беше мъчно за мен. Някои дори плачеха, като ме гледат така изкривен. Но ще ми мине. Не се правех на герой, само се надявах, че всеки ден ще съм по-добре от предишния, а то се получи обратното. Влязох в болницата за лечение преди последния им преход до Околчица и оттук си пуснах да ги гледам по репортажите на БНТ и Нова. Тогава вече беше мой ред да плача. От умиление и радост.
Същите мои деца нито веднъж не чуха от мен призива „Маските!“, с който ги разстрелваха из коридорите две години. Не защото искам да израстат безотговорни. Напротив – походът ги учеше именно на отговорност. А защото ги искам с цели лица и свободни. И защото като виждат моята съпротива на парцалите за уста и нос, ще се научат да преценяват кога кои правила са античовешки и не бива да бъдат прилагани.
На втория ден станаха по-отговорни, на третия още повече, а на седмия ме питат кога отново ще ходим на поход. Истинското училище е извън стените на сградите. Аристотел и учениците му перипатетици се разхождали, докато обсъждали някои въпроси. Умът работи по-добре, когато тялото се движи. Освен това Аристотел не е пишел оценки по шестобалната система, другият голям порок на Системата.
Ето така се съпротивлявам. Мисля, че е правилно. Че е редно. Че го дължа на децата си. Да заобичат България, да се научат да си помагат, да се движат и да общуват лично. Лице в лице. Защото са личности. А не безличности с парцали на муцунките.