Гледах интервю с един от малкото съвременни български актьори, които харесвам. Вероятно стар, но хубав разговор. Ироничен, тъжен, сериозен, дълбок… Рядко дават такива неща по телевизията. Още по-рядко това се случва по инициатива на водещия… Най-рядко пък известен човек говори с любов за народа си… Сега е модерно известните да се дистанцират от своите, като от прокажени… Всъщност, не… Като от болни от грип 19. “Много те обичам, но задължително стой далеч от мен, докато не се излекуваш от селската си кашлица!” Така звучи днешният VIP-патриотизъм… Случаят не беше такъв и това ми се понрави. Дори актьорът сподели, че мисли българите за чувствителни и състрадателни. Вярно ли е?
Накрая разговорът се завъртя около българската мечта? Е, вероятно сте я забравили. Американската, да, нея всеки я знае. И други, например, западноевропейска, средноевропейска, далекоизточна… Какво? Сигурно има такива… Там разполагат с пари и могат да мечтаят! Представете си какво сънуват тези, които спят на яхти в Монако? Ще кажете: “Същите глупости като нас!” Ами, добре… А каква е българската мечта, драги? Не знаете. И аз не знам, вече можем само да гадаем. Едно време говореха за свободата, но се съмнявам, че ще се обединим около един смисъл на тази дума. Дойде фанатичната политика, би ни два-три медийни шамара и ни отне смислите на някои думи. Сред първите беше именно свободата.
А пък актьорът реши да сподели “от сърце” каква е мечтата на българина… Това също ми хареса. Опитайте се да си спомните колко често някой публично говори “от сърце”… Нямам предвид розовите балони, които продават за празника на св. Валентин. Нито некадърния PR на съвременните политици. Още по-малко пък замечтания поглед на някой празнувал министър… Ей така, човешки, отвътре… Ако натрупаният котлен камък не пречи на гласа да излезе…
“Мечтата на българина е да бъде обичан!” – така каза. Впечатли ме. А аз съм крайно капризен на думи и трудно се впечатлявам. Тоест, все по-трудно. А сега се хващам, че няколко дни поред, от време на време, се връщам на това изречение. Кажете, става ли за мечта да бъдеш обичан?
Да бъдеш разбиран. Да бъдеш прегръщан. Да бъдеш търпян. Да бъдеш прощаван. Да бъдеш приласкаван. Да бъдеш насърчаван. Да бъдеш хвален. Да бъдеш целуван. Да бъдеш помилван. Бива ли я тая мечта? Според мен я бива? И не струва скъпо…
Знаете ли кое им е скапаното на мечтите? В повечето случаи те са илюзии, фантасмагории. Хлъзгат се вечер по възглавниците, особено ако си пийнал. Но на сутринта усещаш бодежи в гърба, а после ги намираш под себе си на хиляди парчета… Има нещо, което идва нощем и ги чупи. Направо ги дроби, така че да не подлежат на никаква поправка. Най-много да сглобиш някой нагъл цинизъм от тях. Знаете ли кое е това нещо?
Народът ни има хубави поговорки. Например тази: “На една каца с мед, лъжичка катран й трябва, за да я изхвърлиш цялата!” Така и врагът не си хаби труда да ни убеждава, че любовта не съществува. Е, ако срещне съвсем оскотяла душица и това ще прошепне, но не му е приоритетна стратегия. Той иска да й сложи юзди, да превърне усещането за нея в погибел. Затова гребе и сипва в кацата с меда пълни лъжици с консуматорство. “Искай, искай любов! Заслужаваш още! И още… Нима това е достатъчно, трябва още…”
Но с любовта така не може! Трябва ти също да даваш. Да даваш още, за да може другият да взема. Но за това врагът не ни говори нищо. Дори Кръста на Христос представя като голяма изгода. “Живей си живота, има как да се оправдаеш, нали затова беше Разпятието.” А?! Така ли е? Или жертвата на Спасителя е и отговорност? Наше лично кръстоносене?
Ние често разбираме любовта като възможност да ни се размине, защото сме специални и не като другите. Като: “Е, к´во па толкова?!” Като начин, по който да оправдаем греха си без разкаяние. Като шанс винаги някой друг да мие съдовете, да върши работата, да се изморява, когато се налага. Като толерантност към духовното ни свиневъдство. Като чудо, чрез което отново можем да станем деца. Но не какви да е деца, а хиперактивни. Като дребосъци, които пищят и събарят свещниците по време на Литургия в храма, а майките им през това време се просълзяват, умилявайки се от “енергията” на наследниците си. Това ли е имал предвид Господ, като е казвал да се обърнем като деца?
Разбира се, мечтите затова са мечти, за да бъдат преследвани. В Америка гонят парите, тук преследваме любовта… (Хм… Стана двусмислено словосъчетание.) Ако не ни обичат доброволно, търсим възможност да понасилим нещата… С всякакви средства. Виждал съм това явление в света само като намек. Но цялата му сила усетих, когато влязох в клира на Църквата… Да, знам, това последното изречение тежи много. (Понякога имам чувството, че задържам море от разкази и, ако започна да пиша по темата, сълзите ми ще изтичат с години.) Ако християнинът не може да обича, той става хиляди пъти по-негоден от езичник.
Така мечтата ни няма да се сбъдне. Дори да има кой да ни обича (а то има Кой), пак няма да получим полза. Защото любовта е общение. Не е бургер с картофки и газирана напитка, които можеш да поръчаш от меню. Нужно е внимание към другия, взаимност, жертва… Жертва… Ама не такава: “Айде от мен да мине, ама да го запомниш!” А тиха, приятна жертва. Най-уютното нещо на света е саможертвата, защото чрез нея човекът се уподобява на Господа и става Негов близък.
Понякога казвам на хората, които идват при мен (в хашлашкия си стил): “Трябва да се научиш да се прецакваш! Разбираш ли?” Често срещам в отговор изненада. Друг път ме гледат с дивашка омраза и ми говорят с очи: “Не, няма да стане!” Но понякога… Понякога едно подсмъркване ме убеждава, че (все пак) българската мечта не е невъзможна.
Разбирате ли какво трябва да направим?
Днешният българин най-много мрази да се прецаква. И така прецаква мечтата си!