И все пак, има нещо тъжно в дни като днешния. Ще поскърбим, ще се порадваме, ще попържим… Признайте – досега делниците бяха интересни. Демокрация, мафия, нашите, техните, тия ми ти, ония ми ти… Хубава чалга, лоша чалга… Ковем бъдеще, броим депутати, пресмятаме изменници. Думкаме барабани, развяваме знамена, пишем яростни умнотии… Имаше смисъл, надежда, съспенс… А ето, тази вечер всичко това се сри (както би казал един класик)… Не, не защото падна правителството. Сри се поводът за емоции и делникът се завръща със своите банални, подтискащи, безнадеждни въпроси. Не, върнете се отново в парламента, позволете ни да спасим света…
Кажете ми… (Да, знам, периодично повтарям тези въпроси. И ще продължа да го правя.) Кои сме ние? Къде отиваме? Има ли у нас въжделение, по-голямо от либералната демокрация? Мечта – по-ярка от това да ядем така, както могат да плюскат на Запад и Изток? Уморен съм от мантрата какви магистрали имат там… Аутобани, по които неистово желаем да караме, без да знаем къде стигат! Защото смисълът, който преследваме, е в самото каране на яка кола, а не в последната спирка. Още малко ще потърпим и ще избягаме там, в земния рай, където “можеш да се реализираш като човек”… Какво е да си човек? Какво?
Проклето ежедневие, насред което ни е заповядано да се обичаме – махни се, разкарай се! Какво да правим с теб? Дори клоуните, които те убиваха почти за час, вече не са интересни, защото изиграха последния си скеч.
Защо живеем? Закопайте този въпрос някъде и викнете отново темата за сблъска между почтените и болшевиките (ох, те пък май бяха в един отбор, нищо де, както е там…)
Един приятел се закъхари, че сред народа ни цари нечувано разделение. Смири се, приятелю. Това е неминуемо. Разпадащият се човек създава разделени общества. Там, където пируват страстите, цари хаос. И ненавист. Гордостта е анархия и насилие. Смирението – ред и саможертва. И Сам Бог допуска това, за да вкусим от коктейла (грехове с чадърче) и да се отвратим. Та после да потърсим истината за съществуването си и да пристъпим с дръзновение към молитвата и сладкото доживотно покаяние. Ние обаче не постим, но сме на диета. Лишаваме се от сладости. Най-вече от небесните.
Утешете се, нищо не е свършило. Ще има парламентарна рулетка от предложения за правителства. Поводи за още протести. После евентуално избори. И нови възможности да блеснем с интелект. И пак да опитаме да спасим света, страната или поне район Красно село (примерно). Така че не тъжете особено и не се радвайте прекалено. Мачът продължава. И, макар еднообразен и доста посредствен, ще става още по-настървен. Чак да ти стане жал, че ще умрем и няма да видим края. Впрочем, кой знае, може пък и да го видим…