Преди да станеш свещеник е нужен нещо като преходен период. Не може тази вечер да затвориш нюзрума, а на сутринта да нахлуеш в светия олтар, за да служиш Литургия. Затова, вместо да разкарвам хората из политическите интриги, за кратко ги водех по манастири. В един от тях срещнах много възрастен монах. Той ме повика при себе си и ми подаде олющен джобен часовник. Помоли ме да му го сверя. Направих необходимото. Отецът го взе с благодарност, но като го видя, поклати глава. После ме погледна с огромно разочарование и само промълви: “Но какво правиш?” Подмина ме и отиде при някаква клисарка (или просто жена, която помага на обителта) със същата молба. Изчаках и я попитах къде съм сгрешил. Тя ми обясни нещо мъгляво. Монахът бил по византийското време, но не точно и по него, а по… Не ми стана ясно. Но едно разбрах със сигурност. Времето, в което живеят праведниците, е друго, не е нашето. Засичаме се в обща реалност, но пребиваваме в два различни свята.
Оттогава не нося часовник… Но и не ми е нужен. И без него съм наясно къде живея. Нашият свят непрекъснато ти съобщава, че господарува над теб чрез времето си. На всяка спирка от метрото има електронен часовник. И той никога не показва византийското време, защото то е отмерено предимно, за да призовава към богослужение.
Гледах репортаж по телевизията. Някакви протестиращи хлапета се оплакваха, че у нас времето е спряло и те искали да го пуснат. Вероятно се изживяваха като времепроводчици. А аз се сетих за една възрастна жена, с която веднъж пътувахме в автобуса. Дръпна ме за ръката и ми прошепна: “Отче, гледай!” Веднага разбрах какво има предвид. Всички в рейса, освен нас двамата, държаха телефони и мажеха с палци по екраните. Бабата цъкна с език и обобщи: “Навремето старците имаха броеници, а сега младите имат джиесеми.” Прииска ми се да я прегърна за златното поучение, което ми даде.
Да, хлапета, времето не само не е спряло, но бърза, бърза и ви отвлича. Дало ви е умни телефони и възможност да приказвате и пишете глупости по тях. Но ви е отучило да говорите с Бога! С техниката сте на ти, но не знаете как се ползва броеница… Ако разберете, може би ще промените времето… Макар и с няколко минути… Иначе то ще променя вас!
И за какво изобщо е времето? За какво са секундите, минутите, часовете? Годините? Когато бяхме деца, имахме готов отговор за въпроси, започващи със “за какво” или “защо”, на които не искаме да отговорим: “За кеф и спокойствие, за мир и удоволствие!” Каква неочаквана актуалност придобива сега тази детинщина.
За какво дишаме? Какъв неочакван въпрос, нали? Някога хората се учели да вдишват и издишват молитва. “Господи Иисусе Христе…” – вдишване, “…помилуй ме, грешния!” – издишване. Всяко дихание да хвали Господа. Разбира се, сега е трудно да обясниш, че човек и с диханието си може да комуникира. Или да отделя вредни емисии. Чел съм за зелени активисти, които твърдят, че газовете на кравите замърсяват световния въздух. Имам лоша новина. Не е от това, че добичетата си изпускат душата… Ние сме… Ние вдишваме и издишваме грях. Стремеж, копнеж по него. Упоритост в греха. Греховен светоглед. И от това едва се диша. Но си трайте, в тази област никой не иска да е еко…
Има една тайна, която малцина знаят. Времето също остарява. Да, то живее несравнимо по-дълго от хората, но това не е някакъв феномен. И костенурките са дълголетни, но накрая умират. Така и ще дойде време, когато не ще вече да има време (Откр. 10:6). Честно, така ще стане. Според мнозина мъдри хора, дори ще е скоро. А сега живеем в последните му дни.
За старостта е характерно забравянето. Тази слабост се е предала и на живеещите накрая на времето. Сякаш преди нас не е имало хора. И никой не е обичал, почитал, плакал, прегръщал… Все едно, че никой не се е богоуподобявал! Мислим, че светът започва от нас, а той с нас свършва…
Не свършвай, свят, ние сме влюбени в теб… Ето, сега ти признаваме… Да организираме хепънинг в подкрепа на света. Да го разтегнем като ластик. Да свикаме протест…
Знаете ли защо не харесвам протестите? Много са шумни… А и в моя град те приличат на гротеска. Някакви хора се събират пред храма, крещят цинизми и си кривят лицата от проклетия. А една врата ги дели от църковната тишина, очакваща няколко души да се разплачат тихо, за да отложат трагедиите или дори да ги превърнат в радост…
Това със света не е истинска любов, да знаете. Даже не сме гаджета. Използваме се взаимно, за да поддържаме студения огън на нещастието в себе си… Разбирате, че подобно лицемерие не може да продължава безкрайно…