Ако в календара има дата, която да бъде определена като най-българския ден, това безспорно е 19 октомври. Доскоро дядовците ни са го разбирали. Затова са го наричали Отчовден. Празникът на нашия баща – преподбния Иоан Рилски, на покровителя на народа ни, на ангела-хранител на страната ни. А също и на достойството ни като хора. Защото разкрива колко светъл, колко красив може да е българинът. И колко свята е земята, оросена със сълзите на онзи, който може да дръзне да се нарече приятел Христов.
Всички други радостни дни са събрани тук. Ето го смисълът на буквите, на свободата, на държавността, ако щете. Те трябва да помогнат на човека да се уподоби на Бога, да стане райски жител, пребиваващ в света. България като възможен коридор към Небесното Царство…
По-късно този ден (по стар стил) бил определен за честване на народните будители. За да се знае, че бихме могли да имаме добро бъдеще… Ако желаем да сме будни за истински стойностното, за смисъла на живота…
19 октомври е най-големият от празниците на преподобния Иоан. Обикновено светиите се честват най-благолепно в тяхното успение. А тук е различно. На тази дата се припомня преместването на мощите на Рилския Чудотворец в град Средец, в нашата София. И знаете ли защо е така? През целия си живот той бяга от светската суета, от похвалите, дори от възторзите, защото търси нещо много по-голямо. И ето го сега, нашият отец, вече придобил Непоколебимото Царство, се завръща. Нашият баща, таткото на българите, си идва след дълго скитане по планините, за да сподели с нас несметните богатства от благодат, които е спечелил. Той сам пожелава това и нарежда да бъде пренесен при чедата си. Всъщност, в Завета си преподобният използва ласкавата дума “чедца”, нарича учениците си “моя утробо”, толкова много ни обича. Колко радостен трябва да е народът, който има такъв духовен родител!
Трябва да е радостен, но не е! Всеки го вижда! Затова ще се върна на ежедневието. На 19 октомври тази година се открива поредното Народно събрание. Тоест, на Отчовден! Още преди да започне работа, то пак беше белязано от скандали. Кой да не бъде поканен, кой да не говори и т.н. Не само политиците и подопечните им журналисти, но хиляди други хора пламнаха в препирните… Всичко за казване се каза, че и думи в повече останаха. Само за баща ни – ни слово!
Как пък не се намери един политик, политолог, експерт, социален антрополог, социолог, журналист, дежурен дрънкач по телевизията и т.н. да се сети, че имаме души! Един, бе, един! Пък да се плесне по челото и да каже: “Ей, чакайте! 19 октомври е празникът на св. Иоан! Той държи България в ръцете си! Дай да видим дали не е казал нещо! Да го поканим символично него на откриването! Защото и нашите откривания и закривания може би пак от него идват!” Ама няма и един!
Ние сме хулигани, забравили, че имат баща! Нашата интелигентност не знае, че е имало вчера, нито, че ще има утре. Ние се движим по лошо асфалтирана магистрала, която не води никъде. Живеем във велико царство, управлявано от еднодневни републиканци!
Добре, нека знаят всички мандатни държавници, че България някога е имала владетел, управлявал 42 години (!) в мир и благоденствие за радост на народа си – светия цар Петър. Когато чул за Рилския отшелник, втурнал се към него като жаден елен към чисти извори. И понеже не могъл да стигне до преподобния, изпратил злато, плодове и писмо:
“Цар Петър до всечестния отец пустинножител Иоан.
Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатсво и суетната слава, а също и страстите, не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя Твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“.
Запомнете това изречение на великия цар и го повтаряйте всеки път като стане дума за управление: “Желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите, не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание…”
Впрочем, преподобният Иоан не се забавил да изпрати “утешителна отрада”:
“Убогият Иоан до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър.
Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночествуващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито самата вода – та да угаси жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта е придобивка. Тези неща са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Богатство кога потича, не привързвайте сърце.“ И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и Небесното Царство, бъди щедър, както е щедър нашият Небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж. Бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички! Нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички! Да не знае лявата ти ръка що прави десницата ти! Да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали! Да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда! Споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото Царство! Валяй се под нозете на твоята майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на господствуващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що око не е виждало и ухо не е чувало и в ума човешки не са проникнали, които Бог приготви за обичащите Го!“
Ако имахме родова памет, ако бяхме наистина православни, както пише в Конституцията, бихме задължили своите избраници да открият заседанията си именно с тези думи на всебългарския баща. Бихме ги задължили да работят в послушание на обичащия ни всебългарски игумен. Бихме… Но сега говорим за друго. Това друго е подчинено на разпад. И въпреки това ни радва… Радва ни по един особено тъжен начин.
Не знам с какви аргументи твърдим, че сме българи…
Но знам, че този, който е забравил святия си баща, не би бил почитан нито на Небето, нито на земята… Праведните ще отвърнат натъжени глава от него, а порочните ще му се присмеят, след като хубавичко го унижат.
Унижението като откриване на близкото бъдеще… На най-българския ден!