Ние сме консуматори на живот! Ядем го, пием го, разклащаме го в похотлив танц, караме го по недостроена магистрала и се тръскаме по вълнистия асфалт. Ние сме имитатори на живот. Амбициозни актьори, вживели се в мечтана роля и забравили кои сме всъщност… Това ни е проблемът. Ще кажете, че звучи абстрактно. Добре, животът трябва има живот в себе си. Неразбирането на това води до много повреди, включително и политически, и икономически, и какви ли не други. Така достатъчно ясно ли е?
Дори старите кръчми, направени от пет винкела и опушени стъкла, съдържаха повече уют от сегашното ни обществено говорене. Там ракията можеше да отвърже някоя фъфлеща сърдечност. Тук е останало само бърборенето. Но и то се е надуло като пъпка без връх, която не минава дори след много мазане с крем “Здраве”.
Но какво ви разказвам, и вие гледате български телевизии, четете вестници… И вие се чудите кой, аджеба, изпрати тези празни съдове да дрънчат на мегдана. Кой ги научи да правят така? Кой направи глашатаи хора, които четат думите отзад напред? Помня един медиен шеф, който се подиграваше на Православието, но вярваше, че си има помощници – извънземни, които винаги му пазят свободно място за паркиране насред задръстена София. Тоест, правят му дребни услуги, защото е як. (Не е смешно!) Знаеше, че е готин, магнетичен и неустоим за камерите! “Един” ли написах? Не, видях много такива! Цели групи, които са сигурни, че прожекторите въздишат от споделена любов… Тежко гримирани красавци, които тайно смятат, че получателите на техния труд не ги заслужават. Презиращи таланта бездарници, амбицирани да дадат всичко, което нямат, за да получат онова, което няма никаква стойност. Умели въжеиграчи и огнегълтачи, готови да жонглират с всякакви обръчи, за да угодят на силните на деня. Или на обожаваната партийна партизанска чета, щурмуваща поредната мандра или каквото там е останало за крадене в измъчената ни Родина. Обществена съвест, която няма съвест, но съвестно си върши работата, за да забравим изобщо, че някой някога е слушал съвестта си… Как допуснахме всичко това?
Забравихме, че животът е за живеене, а не за кеф!
Родихме, изгледахме, умножихме, преумножихме и изпратихме по върховете на държавата си безперспективници… Не! Не защото нямат разумни бизнес планове за следващите 20 години. А защото нямат разумни планове за вечността. А животът може да бъде само вечен, другото е засядащ в гърлото еклер, докато ти слагат примката на врата… Властници, които не знаят кои сме, какво имаше преди нас, накъде сме тръгнали и къде трябва да стигнем… И обществени говорители, които никога не ги питат за тези неща, защото първо не са попитали себе си.
Писнало ли ви е от изгорелите газове на техните клишета? Не бива! Те са там заради нас. Техните безобразия са огледалото, в което се вижда нашата собствена безпътица! Не ги харесваме, но и друго не знаем. Затова избираме едни, после други, после трети, но не и да се променим!
Кажете, нима този народ никога не е познавал Бога? Нима не е чел Евангелие? Нима посред него не са крачили чудни и пречудни люде, които днес живеят в Небесния град и беседват с Безплътните сили за Нетварната светлина? Ако бяхме диви, бихме имали оправдание за безплодието си…Но не сме!
Какво можем да противопоставим на привидно несломимия тиранин, който ни гледа от телевизорите, напада ни със замислена посредственост от вестниците и преиначава смислите, тъй че те да станат безсмислени? Имаме живот! И сме длъжни да вкараме в живота си живот! Вечност!
Вярвате или не, покаянието и молитвата могат да променят дневния ред на политиците, да реорганизират програмите на телевизиите, да пращат в забрава випове, чорбаджии и възпевачи на маймуджилъци. Словата, прошепнати с неотложена обич, изстискват мазните страници на електронните вестници и рестартират компютрите им. Смирението кара надутите горделивци да замълчат. Плодовете на живота принуждават безплодието на смъртта да върне кошниците. А после идва всичко останало. После, ако трябва, и икономическо чудо ще стане. Но няма да трябва…
Само нека живеем като човеци, като Божии творения, като вечни същества, а не като случайности, които са се вкопчили в своя единствен миг съществуване.
Наложете си го като правило, обърнете си пръстена, за да ви напомня, че има смисъл, че Христос ни очаква… Че очаква да изпълни с живот нашето: “Помилуй ме!”
Въпросът на въпросите от последните десетилетия е кога ще се оправим. Ето отговорът: Купете си броеница и казвайте по силите си: “Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния!” Ама, внимателно и с вяра! И полека ще започнем да се оправяме. (Като под “оправяне” нямам предвид замезване с вкусни немски вурстчета между две глътки бира.)