Толкова думи се изприказваха напоследък. Всякакви думи – конкретни, коректни, ангажирани, политически, геостратегически… Речи, изказвания, пропагандни клишета. Думи, изпромушили се иззад мазни усмивки и думи, изстреляли се изсред стиснати устни. Думи с изгубена стойност и думи с двойно изтърбушен смисъл.
Как да говориш във време, в което думите нямат значение? Когато са се превърнали в сив фон, покриващ свикването с духовните престъпления… Особено, ако от теб се очаква да проповядваш… А някога хората са обичали да слушат проповеди… Някога, когато думите са имали смисъл е имало хубави проповеди…
Затова реших да ви нарисувам нещо. Да използвам думите като багри. Картините са трудни за разбиране, но не и невъзможни. Може пък някой да намери изгубения смисъл…
Помня, че го снимах, именно, за да напиша текст. Беше в началото на зимата… Но гледката е прекалено потискаща, дори и за мен. Затова изтрих снимката. А и текстът така и не се получи. По-точно, ето го, идва чак сега. Разчитам на въображението ви…
Имаше едно дърво… Ябълка, растяща от външната страна на Малашевските гробища. Точно насред два свята. На границата между мястото, където почиват хората и гаража, където почиват автобусите. Клоните висяха почти равномерно от двете страни. Отрупани с плод…
Но никой не бере от подобни дървета. Не. Не защото приличат по нещо на онова злополучно дърво, примамило предците ни. Причините за малцината живи, които минават оттук (е, на Задушница не са малцина), са много по-предвидими. Просто корените смучат от хиляди смърти, а плодовете ежедневно са обгазявани от пристигащите автобуси. Всеки ден… Кой би искал да яде от подобно нещо?
Затова ябълките си висят на дървото. Стоят си там, докато дойде есента. А листата започнат да пожълтяват и да се сипят върху оградата, като добродетели, на които не държиш. Накрая стърчат само голи клони и необраните плодове. За моя изненада, повечето от тях не падат. Остават си и през зимата. Измръзват, спаружват се. Но са си там. Това снимах… Голо зимно дърво с кухи измръзнали плодове… Разбиращо как се оцелява насред световните ветрове и снегове. Приличащо на човек, който има само едно кухо качество. Например, умее да обича себе си. Или знае да мрази правилно и когото трябва. Едно качество (с изтекла годност)… Другите са отишли при листата.
Сигурно се питате защо пиша всичко това… Защото сега представят на моя народ това дърво като единствен избор за консумация, за живот… Може би последното изречение ви се вижда нелогично, но точно това имам предвид. Няма дори избор дали да ядеш или не. Или пък между една куха ябълка и нещо друго. Не. Просто ти дават да избереш това дърво. И нищо друго. Толкоз! Публичните думи, статиите във вестниците, отегчителните въздишки по радиоточките и надигащите се (чак) от столовете си в преамбициозен напън водещи от телевизиите, съобщават само това – избери куха ябълка!
И ти ще го направиш, защото си гладен. Защото си между двата свята. Защото от едната страна е смъртта, а от другата автобусите, които се въртят в кръг из светлините на града, но реално никъде не отиват (освен в гаража)… Защото е зима. И ние разполагаме само с това… Със студените плодове, които никой не смее да закача. Някои дори казват, че е шанс да ги има. Защото не сме ги садили. Те са саморасли и затова са така добре оцеляващи.
Да, би било твърде жестоко да завърша текста тук. Затова ще ви кажа още нещо. И него ще трябва да си представите на снимката, която изтрих. На оградата до дървото има изобразен голям кръст. Почти никой не го забелязва. Не вижда изцелението, което стои до болестта. И избор все пак има! А липсата му е привидна!
А победата? Не мислете за нея в бъдеще време. Като за плячка на някое хищно дърво. Победата вече се е случила. Кръстът е победил, оживотворил, прегърнал, утешил, нахранил, посочил, осъдил… Пролетта е неминуема. Като Възкресението. Мислете в бъдеще време за себе си. И за народа ни!