И ние мълчим…

Те не се срамуват. И това далеч не е най-лошото. Въпросът е, че не се срамуваме и ние.

Християнинът не може да е равнодушен. Може да е всякакъв друг, но не и равнодушен. Ако е забравил копнежите на любовта си, вече е победен. Дори нещо повече от победен. Защото врагът не иска просто нашата капитулация. Опитва се да ни доведе до жалко състояние. До вид на гротеска. И после да ни покаже на Спасителя – доброволно унизени, гледащи през Разпятието като в нищото.

Пред очите на християнина винаги трябва да бъде Възлюбеният от него Господ, страдащ на Кръста и тържествуващ във Възкресението. Но представете си как някой гледа войниците, които се надсмиват над Христа, и равнодушно яде филия с хумус, защото е пост. А ние спазваме постите (поне първата и последната седмица, че ни е тежко иначе), нали? Ето такива християни сме – топлохладни.

Питам се какво трябва да стане пред очите ни, за да се смутим? Да се засрамим. Да се покъртим. Да оставим обичайната си равнодушност към всичко около нас…

Равнодушието е нашият светоглед. Излизаме от него или го нарушаваме, само ако някой ни обиди лично или сме надъхани по политическа линия. Никога от обич! Изобщо, спомняме ли си какво е да обичаш истински?

Когато бяхме деца и някой ни напсуваше на майка, веднага налитахме на бой. Защото ни беше мило за майките ни. После пораснахме, започнахме и ние да псуваме и взе да не ни пука от нищо. 

Ще кажете, че не е вярно ли? Я си спомнете какво преживяхме през последните два-три месеца… 

Тръснаха насред Южния парк в София някакво тенекиено грозилище по гол задник и гениталии и го сравниха с Добрия Пастир на нашите души. Ама “позитивен”, а не като Истинския! Сума народ ми вика: “Не се възмущавай, това е изкуство! А авторът е световно признат!” 

После самият председател на Парламента взе да си рисува “полегнали христосчета”. Пак разголени и уродливи образи. И пак не трябваше да се говори, защото е изкуство. И защото човекът е световно известен. И защото е от “нашата партия”. А ние обичаме “нашата партия”. И Христос обичаме, ама… И културата обичаме. И бахур обичаме. Затова най-добре да си замълчим. 

После дойде Хелоуин. Премъдри книжни “авторитети” взеха да обясняват в проповеди, че няма нищо лошо да маскираш детето си като дявол. Ние да си гледаме нашата работа в църквите. Останалите си имат право на свобода. Точно като по болшевишко време. Нека си тече атеистичната пропаганда, ние в отговор ще тичаме на място. Защото отслабваме за Господа. 

После някаква чалга фурия си пусна клип, в който се чекне полугола на камбанария, докато дуетната й половинка плюска торта и пие блага ракия долу пред храмовите врати, а роми се кълчат на своеобразна сватба. Софийска Митрополия с право се възмути. Подиграха й се. А режисьорът на видеото отговори, че БПЦ си търси за какво да се заяжда. Там нямало камбана, а само един ръждясал кръст. Така че в чекненето нямало нищо лошо. Сега е моментът някой да попита: “Като мине първата седмица на поста, вече може да се пие алкохол и да се ходи на чалготека, нали?” Преди време един познат ми каза: “Отче, всички слушат чалга, не се прави, че и ти не си слушал. Това си е в душичката на българина.” Как пък в тая душичка за толкова години не влезе една молитва, ами все гюбеци и тресящи се силиконови форми?

Сега пък някакъв (сигурно пак световно известен) направил мюзикъл с име “В ада с Исус”. Бързай, народе български, да гледаш постановка за гей бар, където, според рекламата, “Исус играе разгорещен кючек по боксерки”. Хайде пак ми кажете, че това е изкуство и нямам право да се възмущавам. Всички имат свобода и право на простотия и богохулство, само ние не можем да се възмущаваме. А не можем, защото не искаме. Не че нямаме право! Сакън да не ни кажат, че сме назадничави. Че живеем още в Средновековието. Ние от ада не се боим толкова, колкото от това да не ни обявят за фанатици. 

Ами ако някой направи гола фигура на майка ви и я тръсне в градинката пред блока ви, та всички комшии да я оглеждат, докато поркат бира и пушат цигари пред входа, няма ли да се възмутите? Ако високопоставен политик покаже пред журналисти драсканици на баща ви по гол задник, седнал върху ковчега си, пак ли ще говорите за изкуство? Ако в детската градина маскират детето ви като Путин, дали няма да има кански писъци и протести, че се гаврят с отрочето ви? Ама понеже ги маскират само като дяволи, няма страшно, играят си дребосъците и е весело. Ако пеещи чалга роми се гънеха в порочен кючек насред стаята, в която са първите ви детски спомени, щеше да ви е неприятно, нали? Дори стаята да е овехтяла вече. Но понеже го правят в храма Господен до един ръждясал кръст, няма какво да го правим на въпрос. Ако някой показва любимата ви жена в постановка по най-просташкия и циничен начин, щяхте да съдите директора на театъра. Или най-малкото да му надраскате вратата. Но в случая става дума за Този, Който ни отвори дверите на Рая, затова няма проблем да го показват в ада по боксерки. 

Или пак хиперболизирам? Няма да се възмутим нито за бащите си. Нито за майките си. Нито за децата си. Нито за любимите си. Все ни е тая. Нека ги обиждат. Нека обиждат и Христос. Ние сме съвременни хора и защитаваме свободната воля на другите. Само да не посягат на нас конкретно, защото тогава свободата не важи. А! И партийните ни любимци да не закачат. Защото тях си ги уважаваме, за разлика от Спасителя на душите ни. Когато хулиш Христос, е свобода, когато критикуваш Христо (примерно, заигравам се с името) е осъдителна политическа некоректност. 

Свети Паисий Светогорец казва: “Ако християните не изповядват вярата си, не се противопоставят, онези ще вършат още по-голямо зло. А ако се противопоставят, тогава онези ще се замислят. Но и днешните християни не са годни за битки. Първите християни били здрави орехи – променили целия свят. И през византийската епоха изнасяли една икона от църквата, а народът се съпротивлявал. Христос се е разпънал, за да можем ние да възкръснем, а ние оставаме безразлични!”

Такива и ни показва сега врагът на Господа – безразлични. По-точно, маскиращи безразличието си като смирение. Да, наистина се смиряваме, но пред врага си и пред хулите към Онзи, Когото би трябвало да обичаме повече от себе си, много повече от себе си. 

Всичко сме обърнали надолу с главата. Където трябва да сме смирени – сме нагли, а там, където трябва да сме храбри – сме мазни. Трябва да мълчим, когато обиждат нас. Но как може да се смирява ученикът, когато обиждат неговия Божествен Учител? Когато се гаврят с Честния и Животворящ Кръст. С Пресладкия наш Изкупител Иисус Христос, възлюбил ни повече от майка чедото си. И не ме питайте: “А какво трябваше да направим?” Ако всеки християнин беше казал високо и ясно: “Не ви позволявам да поругавате моя Господ, а също баща ми и майка ми!”, политиците и умилкващите се около тях герои на “културата” щяха да млъкнат. Но сега говорят и творят “изкуство”, защото ние мълчим. А мълчим, защото явно ни е все тая. Не си нарушаваме рахата. Пост е.

Когато бяхме деца, ни псуваха на майка и се биехме. Пораснахме. Уж повярвахме… Сега ни псуват на Господ. И ние мълчим…