По един начин боли тялото. По друг душата. Болката е дар от Горе. Всяка една. През април, май и юни миналата година ме боля тялото. Изкривих се. Ходех на една страна и не можех да живея нормално. Откриха ми дискова херния. Душата крива и тялото криво.
Влязох в болница на системи и лекарите калибрираха тялото ми. Спря да ме боли, само малко изтръпване остана в десния крак, да ми напомня, да не забравям.
В 8 клас преподавам Нов завет като част от програмата по литература, учим по исторически периоди и в Средновековието религията е важна.
За да си улесня учителската работа, пускам на учениците “Страстите Христови” на Мел Гибсън. Не е лош филмът, но набляга прекалено много на физическата болка, която Христос изпитва, докато Го бият и бичуват. Най-голямата болка на Отеца обаче не е физическа. И Синът Божи идва като Дар за нас.
Него Го боли не физически, а по друг начин, когато ние грешим. Може би Го боли така, както нас ни боли, когато изгубим близък. (Това е метафора. Агнецът е заклан веднъж завинаги и в онзи момент Той ни е изкупил. Онази болка е била толкова голяма – като за цялата Вселена и всичкото време.)
Казвам на децата си, че на морския бряг често се виждат стъкълца от бирени бутилки, които морето е въргаляло години наред. И тези парченца кафяво или зелено стъкло вече не могат да режат, както са порязвали в началото. Всичките им ръбове са се заоблили. И дните, седмиците, годините ще овъргалят нашата собствена болка. Тя няма да изчезне никъде.
Тя ще си остане на вечния морски бряг, но вече няма да е така пронизваща. Защото сме човешки същества и ни се налага да се събудим и на следващата сутрин и да си поемем по пътя, да си изпълним задачите.
Творецът на всичко видимо и невидимо обаче ще бъде рязан и разрязван до свършека на дните. Кръвта Му ще тече до последния грешник, за който Му се молим. Молим се за себе си – за здраве, да не ни боли тялото. Молим се и за онези, които са преминали границата – за упокой. И те вече не изпитват нашата земна болка.
Болка може да изпита живият. Кой е по-жив от Господа? Него Го боли за нас в невъобразими за съзнанието ни измерения. И с всеки свой грях ние забиваме гвоздеите на кръста Христов още веднъж.
Болката на душата не може да се сравни с болката на тялото. Втората се притъпява с химични съединения, които благодарение на Бога са открили лекарите. А първата, душевната, е толкова тежка, че само Един може да я направи приемлива за нас. Ако не беше Неговата помощ, щяхме да полудеем. Да се сринем на секундата мъртви и самите ние. Единствен Той дава силите да приемем неприемливото в ежедневието си – смъртта.
Време е да помълчим. Болката изисква уединение и съсредоточаване.
И дано дочакаме Живота.