“Блажиш ли, блажиш ли, дедо попе?”
Задавали са ми този въпрос от прочутата реклама на шунка десетки пъти… Задавали са ми го млади и стари, спортно и елегантно облечени, с усмивка на уста или със свирепо свити устни… Задавали са ми го в автобуси, трамваи, тролеи, в метрото, в подлези, по улиците… Веднъж една кола намали рязко, докато се движеше по булевард България, за да може шофьорът да ми подвикне през отворения прозорец: “Ей, Нафарфорий, блажиш ли, да ти…” Какво нещо е животът?! Измислиш си някоя глупост, за да направиш смешен клип или скеч… Той мине и замине, но думите остават в главите на хората, за да ги стимулират към грях!
Признавам си, в началото се дразнех. Мислех си: Добре, ако свещеник каже или напише нещо актуално, в социалните мрежи и в сайтовете веднага се появяват коментари: “…колите им, часовниците им и пак колите им…” Но, ако расоносецът е в градския транспорт, не може ли поне тогава да не бъде унижаван? Не може ли да си пътува като всички останали? С времето свикнах, понякога не обръщам внимание, друг път и аз се включвам с нещо смешно… Все някак трябва да живеем заедно…
Нещо подобно ми се случи и днес. Уморен като поп по Великден, едва дотътрих крака до близката спирка на метрото и се свлякох на една пейка, за да чакам влакчето. Оставаха няколко минути… Скоро до мен седнаха младежи (хм, да, по-скоро младежи, отколкото зрели хора). Сбутаха се и взеха да се питат тихо кой от двамата да ме попита дали блажа. Погледнах ги в очакване. Бях готов да им отговоря, че е Светлата седмица и след поста ям блажно (предимно под формата на яйца и козунаци, а не на шунка). Уви, отказаха се. Може би се засрамиха или пък ме презряха, не зная… Атмосферата се нагнети и предпочетох да се преместя на друга пейка. Там пък седяха зрели хора (хм, да, именно зрели, а не носители на младежки дух). И си приказваха за това, което вълнува всички улегнали жители на града – ще има ли исторически политически компромис или не! Задълбочен разговор… Аз обаче вече бях включил на вълната за рекламата. Пък и, помислих си, щом всички ми я цитират с и без повод, защо и аз да не им я цитирам. Отворих уста, за да кажа:
– Хей, момчета, а помните ли как свършваше рекламата с попа, когото съселянинът му го закача, че блажи с шунка? Не? Е, аз ще ви кажа: “Така се карааме, карааме, докато еднаж седнааме у кръчмата и я заручахме тая пуста шунка, па си станааме дружки, бе!”
Е, спокойно! Не го направих! Добре познавам правилата, които владеят в този свят. Разрешено е да се подиграваш с поповете, с вярата, със спасението си, дори със Самия Бог, но не и с любимите ни политически възгледи. Сериозно нещо е политиката, не става да си правиш майтап с нея! Не е коректно да питаш: “Е, ще блажат ли, ще блажат ли любимите ви политически водачи?!” Затова и само се усмихнах в себе си…
После дойде метрото… Да, метрото винаги идва, взема всички ни и ни повежда през тунела. Всекиго към посоката, която очаква да стигне… Към приятелите, които има… Към онова, което счита за истински важно и към онези, които го водят към него…
И вие се усмихнете. И хапнете блажно! Козунак с яйца! Защото нашият Христос възкръсна от мъртвите! Какво повече бихме могли да искаме?!