Представете си държавник, който има всичката възможна власт… Дори без избори… Без нужда от кампании, от пиари… Власт, власт, власт… Колко копнеж има в тази дума, дори в самото й произнасяне! Колко примамлива суетна сладост! Какви дрехи! Какви главозамайващи питиета… Навсякъде около теб ниски салтанати! Пари, злато… И хилядите неща, които произтичат от тях… Възможности! 

Виждате ли лица насред тези възможности? Лицата на героите на деня? Включително и нашите? 

Но, слушайте, България не е еднодневка! Някога тя е можела да роди герои, човеци! Държавник, който да използва всичката власт не за порочни фантазии, а за светлина! За светлина, която да блесне в сърцата на народа! И да продължи да грее вътре в поколенията. И най-после, да сияе в душата на самия него! 

Ето какво е дала на света нашата страна – княз, който става монах! Властник, който оставя света и отива да прави поклони на Господа, вместо сам да приема такива! Да смени богатствата с обет за нестяжение. Да се превърне в последен от всички, за да остане завинаги господар на целия си народ! 

Да, като погледнем сегашните големци, това звучи като приказка! Но не е! Някога е имало такива хора! И България е вярвала в тях! Сега не! И знаете ли защо?

Вървим по път, обратен на този, който е търсел св. Борис! Не просто вървим, а мечтаем за него… От светлина към тъмнина! И нищо не може да се направи! Как да накараш някого да е българин в стария смисъл на думата? Ние нямаме какво да дадем на света (освен няколко ръждясали компромиса). Човек, който е пренебрегнал душата си, няма какво да даде дори на самия себе си! 

Трудно мога да опиша съвременния българин! Но несравнимо по-трудно е да се обясни какво чувстват нашите светии, когато ни гледат от Небето! Дали скърбят в Рая? Дали господарят на българите не се е отчаял от нас там, в мястото, където няма отчаяние? 

Попаднах на писание от някаква учена женица! Наричаше Българската Православна Църква – “вонящ труп”. Само защото й се е сторила не достатъчно коректна към интригите на този свят. Да, св. Борисе, точно тази Църква, в която ти направи да прогледнем и да оживеем! Нея духовните мъртъвци привиждат като “труп”, без да усещат смрадта на съществуването, което не познава Христос. Днес българите имат други господари. И службата при тях изключва спасението на душата. Нещо повече. Презират го така, както някога го правеше твоят недостоен син. И когото ти ослепи, та да продължи народът да вижда! 

Всъщност, исках да напиша само едно изречение. Циничните смъртници ще му се присмеят. Но тези, в които е останал поне малко живот, ще усетят болката ми… Св. Царю Борисе-Михаиле, не оставяй народа си да погине!