Признавам, че досега не я разбирах много тая песен на адашката Милена и “Ревю”. Чак в последните дни ми просветна… Помните ли я? 

“…Аз съм черна пенлива история,

приличам на чаша студена вода.

Имам реклама, имам поклонници,

в сърцето си нося гъста мъгла.

Йоп-оп-оп-оп, ала-бала,

йоп-оп-оп-оп, ала-бала…”

Тия думи от края на 80-те към днешна дата звучат направо пророчески. Последният човек съм, който трябва да обясни какво е “ала-бала”. А и едва ли е нужно. Но, за другото си струва да поговорим…

Да, ние всички грешим. Всички правим неща, които не са за приказване. Не са за слушане. Дори не са за припомняне. В крайна сметка, затова е съвестта. Тя трябва да те подбуди да си изпереш чорапите, че вече смърди и на околните. Да зашиеш дупката на големия пръст, която криеш в обувките, защото могат да те поканят на гости и да се изложиш. Или пък да се разкаеш, защото си човешко същество. В изправянето срещу грешките всъщност е заключено нашето достойнство. 

Но има и друг път. Може да глътнеш ключа за достойнството си, като в нелеп анимационен филм. Да го презреш, както се презира празна бащина къща, когато живееш вече в скъп апартамент в града. Ще кажете, че никой не мрази бащината си къща. За съжаление, не е вярно. Първо се възгордяваш над баща си. После се дистанцираш от него и започваш да го смяташ за обикновен глупак. А накрая просто го предаваш. Родината бащина къща ли е? И кои бяха бащите ни?

Съвестта не е нещо задължително у всеки. Може просто да не й обърнеш внимание. Вярно, понякога крещи. Но амбициите също могат да викат силно. Толкова силно, че да заглушат всичко наоколо. И грехът става концепция. Става мироглед. Вече няма добро и зло. Ти си си добро. Който е против теб и амбицията ти – е зло. Светът е обяснен. Е, точно това прави в сърцето да има “гъста мъгла”, за която се пее в песента. Толкова гъста, че и да търсиш съвест, трудно ще я намериш. Останало е място само за греха на греховете – безсрамието. 

Безсрамието е нагло, но ти не знаеш това. Мислиш го за дръзновение. Обличаш го в маркови дрехи на уж добродетели. Маскираш го в сладки приказки. Готов си да промениш света, но не и себе си. Никога себе си. В никакъв случай себе си. Собствените ти цели са абсолютно добро. И няма значение как ще бъдат постигнати и кого и как ще прегазиш, за да се изкачиш нагоре, където си сигурен, че ти е мястото. Играеш си с човешки съдби без да ти мигне окото.

Бесовете са безсрамни. Те не просто вършат зло, а го вършат с удоволствие. Знаят, че са осъдени на преизподня (за разлика от своите подчинени човеци), но въпреки всичко вършат пъклените си планове. И никога не се срамуват. Затова безсрамието е бесоуподобяване. То полека завладява целия човек. Той става безсрамен във всички сфери на своя живот. Безсрамен е плътски, духовно, философски, политически, национално, дори и семейно. 

През годините българският политически елит ни показа много грехове – лъжи, кражби, убийства, обиди, предателства, измени и т.н. Тези грехове натежаха дотолкова, че сега успяхме да издигнем хора, които достигнаха върха на порочната пирамида. И те излъчват най-вече и преди всичко безсрамие. С всичките си сетива ни показват, че няма да се засрамят. Напротив, стават все по-нагли. Все по-изискващи. Пълни с още повече идеи как да продадат бащината къща на чужденци. Даже татковците си викат от чужбина. Водят ги навсякъде със себе си, за да покажат, че безсрамието може да е и родова черта, която се предава по наследство. Не си крият срамотиите, защото са безсрамни. Напротив, опипват ги. После безсрамно казват, че очите ни лъжат. Че ушите ни лъжат. Не е вярно това, което си видял. Не е вярно това, което си чул. Защото не си го видял от правилния ъгъл. А като си чул, не си го разбрал с правилната мисъл. Ти на мен ли ще вярваш или на себе си? Аз съм доброто! И съм критерий за него!

Ние, българите, приличаме на жена, която е хванала в леглото мъжа си гол с любовница и той вдига ръка да я удари, задето си позволява да има лоши мисли за него. Затова тя си трае. Не иска да я бият. Свикнала е да се свива в кухнята, докато те пъшкат в съседната стая. И, готвейки за двамата изпотени, си мисли, че от всичко това може да произтече нещо добро. Да се роди светло бъдеще.

Но и безсрамието по върховете на държавата не е най-лошото. Уви, дяволът не се е задоволил да ни причини само тази трагедия. Той иска напълно да ни обезчести. Затова стимулира още по-голямо зло. “…Имам реклама, имам поклонници…” По-голямо зло от злото е възхищението от него. Фанатичното желание да го оправдаеш. Да го рекламираш. Да му се поклониш. За да извлечеш дребна ползичка от него. И затова наричаш злото добро. Да си в крак с безсрамието, защото е модерно. Да се намъкнеш върху миризливия крак на безсрамието и да се усещаш като чорап от някое чуждестранно прет-а-порте. Нищо, че си целият съдран. Кръв ще се лее, но ти в пералня няма да влезеш. Понеже да си чорап на миризлив крак е перспектива. И мечта… Никой злодей не може да съществува сам по себе си. Него го издигат и го държат на върха почитателите му. И те са съучастници във всички последващи престъпления.

Скандиращият възторг от безсрамието е нашият най-голям срам! 

Другото е ясно. Ще ни връхлитат “черни пенливи истории”, мръсни истории, миризливи истории… И не на последно място – изречени с лоши думи. С мръсни думи. С миризливи думи… И да, тези истории не просто приличат, а за всички ни ще бъдат “чаша студена вода”. Студена вода на гладно. Ще пием от тая мътна вода и още повече ще се разболяваме. И това няма да спре. Много пъти се питахме кога ще стигнем дъното. Това е дъното. Там сме вече. То е голямо и разнообразно. Честито на изследователите. Честито на моралните геолози. Отваря им се доста работа. Ще си живеем на дъното и ще мислим, че това е небето. И за да засищаме вътрешния глад, ще си приказваме… Какво ли? “Ала-бала”! Както се пееше още в песента: 

“…Високо в небето абстрактни кълвачи,

продали честта си, търсят храна.

Йоп-оп-оп-оп, ала-бала,

йоп-оп-оп-оп, ала-бала…”

И всичко това ще продължава, докато в гъстата мъгла на сърцето си намерим съвестта. И тя ни припомни какво означаваше думичката СРАМ.