Сигурно се питате как ще спят довечера депутатите, които избраха правителството? Няма ли да ги гризе съвестта? Категорично ви казвам: ще спят сладко и спокойно като бебета! Като пеленачета, които нямат никакви грижи, освен дали са гладни или им се пишка. Може през последните дни да са имали някакви смущения в съня, защото никога не се знае знае ли се. Току-виж морето не се закваси и нещо с кворума се обърка, а после да им дърпат ушите. Но точно днес тези проблеми отпаднаха. И не бива да се разчита на съвестта. Тя има действие върху човека само до определен момент. После деградацията я превръща в нещо като чистачката в парламента. Нито знаеш името й, нито те интересува. Не я уважаваш, нито я презираш. Просто не я забелязваш. Свикнал си да живееш в нравствена свинщина и дори никой да не чисти, пак ти е уютно и спокойно.

Помните ли протестите преди 10 години срещу КОЙ? Имаше нещо уникално в тях. Поне на мен така ми се струваше, докато шест месеца обикалях площадите. Защото основното искане тогава беше не просто за оставка на правителството на Орешарски, не просто срещу мафията, а за морал. Тогава на улицата с нас бяха и децата ни. Търкаляха се по булевардите и изписваха с телата си думата морал. Настоявахме за разговор за доброто и злото. Една част от хората, с които бяхме дълги вечери рамо до рамо, днес отговориха на тоя въпрос, като се прегърнаха с тези, срещу които се бореха тогава…

Днес не беше избрано просто правителство. Беше изявена ясна житейска позиция какво е съвременното разбиране за морал. Не ви харесва? Ваша си работа! 

И този “морал” взе да ражда “чудеса”… 

После пак имаше протести срещу правителството на Борисов, но вече негативни. Разкарваха се ковчези из площадите. Правеха се мними опела на живи хора и вуду магии. Оказа се, че всичко това е кошмар с неочакван край. И холивудски сценарист не може да измисли такава фабула – днес “живият мъртвец” изскача от ковчега, разсипва приготвеното за 40 варено житце и се впива в страстна целувка с погребващия го. И кой мислите им свети? Познахте! Именно КОЙ! А пиратите, които щурмуваха пристанища с надуваеми лодки, сключиха взаимноизгодни договори със своите довчерашни врагове. Днес това е гаранция за стабилност. Защото моралът е нов!

“Новият морал” ни разказва, че прелюбодейството не е грях. Нито физическото, нито духовното, нито политическото. Никое видео не може да покаже така ясно как плъзваш ръка по забранения политически задник и на двамата ви става хубаво. И след това обяснявате на своите, че това е парапет. Парапет, по който се изкачвате нагоре, а доверилите ви се се пързалят надолу с бясна скорост. Не вярвайте на очите си, всичко е за добро…

Политическата изневяра е също толкова гнусна, колкото и тази в брака. Макар че, понякога те са свързани. Политическият прелюбодеец е готов на всичко, само и само да не загуби оргазмите, които преживява в интимните си връзки с властта. Днес са едни, а утре други. Политическият промискуитет се е превърнал в норма. Партиите се сменят като метреси, влизайки в крайно необичайни и извратени връзки. А след като тези връзки се разпаднат, ходят да свидетелстват едни против други. И още: чалгата и хип-хопът направиха дует, а месеци по-късно положението стана “назад, назад, моме Калино, недей да одиш подир мен”. Да не давам други примери – разплитали ли сте някога кадаиф…

Впрочем, като стана дума за прелюбодейство и за децата ни, гответе ги за шествия, за паради и седемцветни веселби. Това е новото еничарство. Но не се бойте, нали знаете, че навремето еничарството е било хубаво нещо (според съвременните интерпретации на историята и турското робство). И сега ще е хубаво, само човек трябва да свикне. И ние ще свикнем. Нали? Европейска перспектива е това. За нея човек трябва да даде и най-милото…

“Новият морал” ни казва, че не съществува лъжа и истина. Думите нямат значение. Вчера може да си се клел в едно, днес обаче е друго. Критерият за правда е само един – имунитетът! Дори и най-богатите фармацевтични компании не могат да измислят такава ваксина, каквато може да постигне лъжата. По време на грипната епидемия ни задължаваха да стоим далеч един от друг. Сега е различно – безпринципната и компромисна прегръдка запазва имунитета. 

И сякаш, че всичко това е малко, та гротеската трябваше да стане пълна чрез една картинка, на която малцина обърнаха внимание. Мастит партиен лидер влезе в парламентарната зала и се насочи право към оставено на една маса Евангелие (вероятно заради клетвата на министрите). И сложи ръка върху него. Ръка, на която не пропуска да връзва червен конец против уроки. Точно както правят бабите в църквата – залепват длан върху лицето на Спасителя и “зареждайки се” изричат молитви. Каква ли безгласна молитва е чул Господ в този момент? Дали е възможно човек да проси от Бога да не му се разпадне политическата уйдурма? Или пък за всеки случай да поиска и бустерна доза имунитет от Началника? Каква горчилка…

“Новият морал” ни казва, че безотговорността също не е грях. Ако нещо ти се размине, значи то не е било лошо. Пирамидата на властта се крепи на атмосферата на безнаказаност, в която живеем. На липсата на елементарна справедливост. Бог високо, а царят вече е възрастен и е извън сметките. Той взе своето в натура. 

“Новият морал” ни казва, че и кражбата не е грях. Разбира се, не всяка кражба. Ако одрипан ром ти вземе портфейла, за да иде на Слънчака, може и да си изпати. Но ако някой ти каже, че смята да си оправи сметките и да акустира на остров в Тихия океан, това вече не е нищо.

И не на последно място, “новият морал” има нужда от омраза. Омразата срещу “правилните хора” е нейното абсолютно добро. И в това не е пожален дори самият “създател” на днешната политическа промяна. “Синовете” се обърнаха срещу “баща” си, вдигнаха юмрук срещу този, който ги учеше как юмрук се вдига. Вече не съгласуват с него делата и назначенията си, а с чужди посолства. И това днес не е национално предателство. Родината сега няма значение. Светът е отечество. Свърши се с това да почиташ майка си и баща си… Има и други родители – родител 1, родител 2… И те не живеят в България. Чуждите вече са свои, а своите са чужди. 

Това стана по простата причина, че едни хора вярват, че са повече от другите. Издигнали са вавилонски кули от гордост, крепости от равнодушие, стаено презрение, самохаресване и посредствена мисловна дейност. Гордостта ги кара да гледат винаги само към себе си и да не виждат лицата на хората, които са им се доверили. За горделивия те са просто гласоподаватели, зрители, слушатели, читатели, бюлетини, всичко друго, но не и народ. Не и хора, а безлико множество. Днес сякаш ни беше казано в очите: “Не ме интересува какво мислиш за мен. Аз се харесвам и се намирам за достоен. Имам цяла армия наемници и глашатаи, които да съкрушат твоите аргументи. Срещу всеки възмутен ще изправя десет контравъзмутени. Срещу твоя укор имам доносници, клеветници и всякакви други готови на всичко прислужници. Скоро и съдебна власт ще си имам. Точно както преди. И тя ще може да ви набие, ако й наредя.”

Това, за което говоря, го създадохме ние, а не те. Ние не сме невинни в тази история. Всичко започва от малките ежедневни компромиси, които не позволиха на собствените ни съвести да изкрещят, че не е проведен най-важният разговор за доброто и за злото, за отговорността и за наглостта, за гордостта и за смирението, за целомъдрието и за разврата, за любовта и за омразата, за своя и за чуждия, за това какво е да пролееш кръвта си за ближните и какво е да накараш ближните да проливат кръвта си заради тебе. И понеже никой не поиска дори да мисли за това, започнаха да се раждат едни след други легиони от морални ГМО-та. Персоналната вина винаги се дави в колективната индиферентност. Едно след друго правителства, празни приказки, празни надежди. Един след друг животи, по които те се разхождаха, обещавайки да ги вдигнат от калта. Основната тема винаги е била пари, икономически шашми, сложни термини (куролация, алангро, литмус), зад които се крие нещо съвсем просто – човекът, който е отстъпил на злото, е част от него. И гази всички около себе си. Или ги насъсква един срещу друг. Някой би казал, че прави това от омраза към всичко нормално. Но всъщност е по-лошо. Не мрази. Просто не му пука. Не му пука до кръв. Опасявам се, че ако потрябва, дори до смърт. Нашата смърт. Не неговата.

И така ще продължава дори и след нас. Докато не се появи някой, достатъчно авторитетен, който да повдигне въпроса за доброто и злото. Не да се покорява на световните стихии, не да повтаря като папагал опорните му точки, та да го награждават за гениалност, а наистина да заговори за добро и зло. Така, както пише в Евангелието, пред което днес се закле правителството. Нашата беда е, че ние не можем да излъчим нито един такъв човек. Един, бе, един! А може би Бог не позволява да се появи такъв човек, за да не го убием? А може би има много такива хора, но те са задушавани още в зародиш? Още когато са стажанти във фирмата, администрацията, партията, медията… А може би именно ние сме ги изпреварили чрез някое “допустимо малко зло”, което сме извършили, за да подредим живота си като “нормалните” хора, пробутвайки любовници, съселяни, шуренайки и обикновени натегачи на “подходящи” за тях постове?

Има и друг вариант. Може би аз греша, а всичко, което ни се случва, е добро. Едни “морални” хора са се събрали с други “морални” хора в името на България. Тогава не остава нищо, освен да приложим още веднъж това “добро” на практика – сред близките си и да чакаме резултати – България да се превърне в богата “Сицилиева долина”…