Имам чувството, че метрото в София е направено, за да служи като уред за измерване скоростта, с която градът погива. Всеки ден гледам пълни вагони с разплули се на седалките млади мъже и стоящи прави жени и възрастни хора. Малцина си дават сметка, че това е картина, унижаваща общото ни достойнство. Свикнали сме с всичко…

Днес станах неволен свидетел на разговор между трима служители (жена и двама мъже) в някаква (вероятно компютърна) фирма. Не исках да ги слушам, бях решил да чета канон за починали, докато пътувам, но нямаше шанс. Крещяха с все сила. Ще питате защо крещяха? И аз питам. Може би, за да надвикат шума от движението на мотрисата. Или пък защото не знаеха, че около тях има хора. Или защото не им пукаше. Говореха си за това къде човек може да почива през отпуската и за един техен познат, който си направил къща за над милион. Страхотна къща на великолепно място и то само на два часа от София. Накрая обобщиха: “Всички хубави места са точно на два часа от тоя скапан град.” За момент се заколебаха дали не са казали нещо обидно, защото все пак забелязаха, че около тях има десетки хора в претъпкания вагон. Единият мъж говореше с Л деформирано в У, а жената с меки окончания на думите. Очевидно “скапаният град” приютяваше амбициите им, но така и не бяха го обикнали. Нещо като богата мащеха, която ползваш само за финансиране, но и двамата знаете, че не се обичате особено. Конфузът им бързо отмина и отново обобщиха: “Да не ти пука, така или иначе софиянци вече тука няма. Избягаха в чужбина или се претопиха.” Почувствах се стар и ненужен в собствения си роден град. Все едно са дошли варвари и са го превзели и гледат на него като на трофей. Развяват детските ми спомени, набучени на преуспяващите си копия. Мина ми през акъла, че крещят, за да ме унижат. Точно както са правели с победените. После смених линията на метрото и едни дечица (мили дечица) се посмяха на расото ми. А след това се прибрах вкъщи. По същия път, по който съм правил първите си стъпки. И където ми е било хубаво. И никога не съм се интересувал какво друго хубаво има на два часа от мен. Всъщност, с едно голямо изключение. Взех си жена от място, което се намира на три часа път от София. И любовта направи така, че тя да разбере и да обича града ми, както и аз нейния. Това е единственият правилен път. Но, за съжаление, малцина идват тук, за да живеят в любов. И да заобичат като свое мястото, където цъфти връзката им, дори и да не им е родно. 

Не. Не съм местен шовинист. И през ум не ми минава. Слушайте историята на един стар софиянец – Матей Граматик. В житието на свети Николай Софийски той говори за Средец като за един от най-прочутите градове, равен на който няма нито в Арабия, Палестина, Египет, цяла Диоклития и в обширните Италийски области. Но не заради красиви здания или пътища, а заради хората, които са живели в него, а сега са съграждани на Ангелите. И след това започва да разказва за свети Терапонтий, за свети Георги от Кратово, за другия свети Георги, разбира се, за свети Иоан Рилски и накрая за свети Николай от Янина. Едни родени тук, други дошли, за да намерят мъченически венец в София. И да направят така, че Слънцето на правдата да грее по града, носещ името Му. (За тези, които все още не знаят – София е наречена на Христос, Който е Божия Премъдрост.) 

Понякога се разхождам по улици, по които е минавал и свети Серафим Софийски. И ми е радостно, че поне тук, на едно място, пътищата ни се пресичат. И се надявам той да ме забележи от Небето – този велик Божи дар, даден на София, за да бъде нейна утеха. Кой би дръзнал да каже, че владиката не е софиянец, макар роден и в друга държава? И кой е изтрил повече сълзи от лицата на софиянци от него? Дори и сега, когато привидно го няма сред нас, гробът му е софийската Витезда. 

Градовете не погиват просто така. Те първо биват разсипани духовно. Ограбва се тяхната чест, тяхната вътрешна хубост. Дори и на външен вид да са лъскави, ако душите им боледуват, това предизвестява скорошни трагедии. Защото всяко място съществува, за да помогне на хората да бъдат по-добри. Не да печелят пари. Не да си построят хубави къщи. А за да изградят смисъл на живот. И ако това го няма, местата стават проклети. А хората – лоши. 

Какво духовно послание отправя нашата столица? Ще кажете – строят се нови църкви. Вярно е. Но не може с едната ръка да наливаш мед в съда, а с другата катран. И после да закусваш. Почти от всяка висока точка може да се види грозилището с кукумявката, което кощунствено е наречено “света София”. В любимия ми Южен парк, където е минало цялото ми детство, има копие на робота от “Междузвездни войни” по гол задник. Той пък “артистично” е оприличен на “Добрия Пастир”. С голямо дръзновение Общината подкрепя прайдовете на греха, защото е модерно. Същите, чрез които Христос се хули, ходят и на църква. Защото иначе са вярващи. Е, връзват и червен конец на ръката, да не им е уруки, че то знаеш ли. Това лицемерно “иначе” предстои да отпадне. Гледах интервю с (почти сигурно) бъдещия кмет на града по БНТ. Заможен и успял млад човек, опитващ се да се измъкне чист от мрачните сенки на минали поколения. Водещата го попита има ли си кумир. С гордост заяви: “Петър Дънов!”

Ще кажете, че не виждате проблем. Че София е била управлявана през годините и от мюсюлмани, и от комунисти, пък е оцеляла. Защо да не я управлява и дъновист? Тук не е мястото да обяснявам защо въпросният “кумир” е отлъчен от Църквата и колко отвратително е учението му. Всеки може да се поинтересува, ако не знае. Ще ви разкажа само един случай. Отивах рано за Литургия. Слънцето точно изгряваше. Пред все още затворения храм стоеше някаква жена с високо вдигнати ръце на изток. Веднага разбрах каква е работата. И се осмелих да я обезпокоя: Госпожа, – казах любезно – не чувствате ли, че е глупаво да се “зареждате” от творението, когато ей сега ще отворим храма и ще можете да се поклоните на Твореца, на Слънцето на правдата? Признавам, не очаквах това, което последва. А то беше порой от хули и ругатни, които завършиха на майка, придружени с обяснението, че аз всъщност от духовност нищо не разбирам. Нито осъзнавам колко мъдър е “учителят”. Моят Учител е Друг! Моят град е кръстен на Него! А кумирите и идолите тук са съборени преди стотици години. (С няколко изключения, като статуята на Аполон на термалните чешми срещу Халите, но и тя не беше с хилядолетна история.) 

Въпросът не е само в това кой ще управлява столицата и в какво вярва той. Важното е, че този град трябва да има някаква причина, поради която да носи името си с достойнство. За него е нужна душа, която да го свързва с миналото и го да отправя към бъдещето, което завършва на Небето. Всички говорят за сгради, за улици, за всякакви материални проекти и придобивки, от които да се “заредят”. Но Матей Граматик не е мислил така. Ние сме изтръгнати от корените си. Не обичаме това, което е правило София велика. И точно затова тя бавно погива. “… Защото каква ли е ползата от многопрославения Кизикийски храм и от изкусно построените му колони, или – още повече от недобре пресметнатите стени на кулата в Сенарското поле, или пък на многоусърдно построения дом в Ефес, що не бе от полза за съградилите го… Всички споменати градове и красиви здания не само бяха осъдени на дълбока забрава, но презрението към тях е засвидетелствано от книгите… Понеже Бог не благоволи чрез величието на красивите здания, нито ги желае – Той, Имащият за престол небето и земята – за подножие… Тези неща ставаха преди, а сега тук не е така, но всички са смирени, всички скромни. Това личи по благочестивите, благоговейни и мъдри жители…” Така пише Матей Граматик за софиянци. Сега е друго! И точно в това е проблемът – заради въображаеми сгради ще преглътнем нечестието на това Дънов да ти е кумир. Не просто ще го преглътнем, а дори няма да му обърнем внимание. Ето затова София погива. Въпрос на приоритет е! И Христос не влиза в приоритетите на сегашните “смирени, скромни, благочестиви, благоговейни и мъдри жители на града”.

Впрочем, знаете ли, че в Южния парк има няколко недодялани съвременни паметника на езически божества и скулптура на “Ъгълът”. Ако кандидат-кметът имаше за кумир “Ъгълът”, пак щяхме да го преглътнем по-лесно от това да каже, че е най-обикновен и прозаичен православен християнин. Така че, проблемът е в нас, а не в кандидатите да ни управляват, които са допуснати от Божия промисъл, за да видим греховете си. Прочее… няма да ги видим. Иначе сме вярващи… “Защото, в крайна сметка, не може да няма някаква сила. Как ще я наречеш, е без значение. Всеки я нарича както иска. Едни Бог, други Аллах, трети “Ъгълът”.” Нали така казват? Чувал съм това стотици пъти. Пък и Дънов е гордост за България. Пако Рабан му се е възхищавал. А щом Пако Рабан го е имал за кумир, що пък да не е кумир и на кмета на град София, носещ името на Христос – Божия Премъдрост и Божия Сила…