В началото исках да напиша само едно изречение. НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗПРЕВАРВА НА ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА! Напоследък съм толкова уморен, че нямам желание да пиша дълги текстове. Но пък и да се мълчи не бива. 

Сигурно ми се случва за стотен път и просто ми писна. Пък и темата е актуална. Пресичам на пешеходна пътека без светофар и първата кола спира, за да мина. Вече съм почти на средата и задният автомобил изведнъж решава да изпревари спрелия и то с мръсна газ. Аз, разбира се, не мога и да предположа подобна ситуация, а и при пресичането вече нямам видимост от спрялата кола. Само добрият Бог пази пешеходеца в подобни случаи. И ето, днес пак стана същото. Човекът изпревари на пешеходна пътека на изход от бензиностанция. Направо имам чувството, че го чух какво си казва вътре в количката си: “Що ли не ви… и на двамата.” Тоест, на мене и на този, който ми спря. Обърса ми само расото, слава Богу. И се отдалечи. Този в спрялата кола също се ядоса и потегли след мен рязко.

Да, знам, нормално е да ми мине през главата: Няма ли закони?! Ако имаше ред, щеше да е друго… Но си давам сметка, че подобни неща не могат да бъдат преборени с никакъв нормативен акт. Не колите, а свободата им да заплашиш, че ще вземеш на подобни шофьори, няма как да се променят. Защото проблемът е в главите им. И в сърцата. Той е създаван толкова дълго време, че сега ни трябва чудо, за да се промени нещо. Катастрофата първо се е случила хиляда пъти пред очите ни по духовен начин и накрая просто се материализира. 

Българинът е склонен да забравя. Или да се отнася лекомислено. Но аз ще ви подредя малка част от една опреснителна паметта мозайка.

“…Я елате, пиленца, при батко…” Помните ли откривателя на фолк фуриите? А техния звезден статут? Формите им, които се полюшват, за забава на всички в дискотеката? Къдравите ориенталски мелодии? Няма къде да избягаш. И на камбанарията на църквата и там те чакат пищни голи крака, заснети в музикален клип…

 “Няма нищо лошо децата да се веселят! Напили се – така са го почувствали, така са го направили! Кой не се е напивал като млад?” – родителско оправдание. Години наред ежедневно чалга шоу, което придоби почти политически статут. Отец Нафарфорий смешен ли е? 

И за да не се обиди някой чувствителен фен на жанра, ще ви припомня и за просташките рими на други политици. “…Дедо Господ май нема да ми прости. Дай ми всичката пара на света, колега…”

Като стана дума за политика… Помните ли онзи рокер, дето на път за Бузлуджа си беше написал на якето “Ако четете това, значи Елена е паднала от мотора.”? Много оригинално, нали? А другия, дето не можеше да си спомни КОЙ е предложил едно лице за висок пост в силовите структури и половината народ го преследваше, за да си спомни, но той така и не можа? А Винету чели ли сте? Ама и трите тома? Защото са три, за тия, които не знаят. А друго, освен това, чели ли сте? Нали 24 май щяло да е национален празник? Схващате ли “тънката ми превръзка”? Или и това с Деня на книжовността са просто приказки “алангро”?

За да преминем от политиката към изкуството, ще ви припомня за онзи шеф на Парламента, който си рисуваше “полегнали Христосчета” и това не скандализира никого. После го принудиха да напусне, защото казал лоша дума. Ама не за Христос. Христос може да го рисуваш във всякакви отвратителни пози, но кажеш ли думата с К и излиташ от приятелската листа на “най-големия политик сред астролозите”, гадатели на влиянието на ретроградния Меркурий. 

И, изобщо, Христос може да бъде обиждан всякак. В театрални постановки, където е представен “играещ разгорещен кючек по боксерки”. В статуи, където трябва да е Добрия Пастир, но всъщност прилича на Ситрипио по гениталии и гол задник. Или в гигантското чучело, което трябва да представлява Света София, но всъщност е демоничен монумент, който говори само за това, че градът презира своето име и минало. Какво говоря, в този град дори не знаят, че е кръстен на Христос… 

Градът с име на Христос, в който се правят блудни паради и е забранено да се казва и дума против тях. А кметове, политици и известни личности се снимат за реклама, за да не им припомни случайно някой дълбоко провинциалното им минало или мрачното им комунистическо родословие. Бай Ганю размаха един шарен байряк и всички казаха, че “вече е станал цял европеец”. Това би написал Алеко сега. Ама Алеко е мъртъв. Бай Ганю го уби. И в момента, ако можеше да се обади, би го дал под съд, после би го убил метафорично, разкъсвайки публично снимката му, заливайки я с изкуствена кръв. 

Бай Ганю би написал за Алеко много по-дебела книга. И тя ще е съставена от доноси. Няма времеубежище от доносите. Сега те са на мода пак. Те са единствената актуалната литературна форма. 

И като стана дума, да знаете, аз не съм против войната. Не искам мир. Войната е мир, както е казал Оруел. Така достатъчно коректен ли съм? И татуировки нямам. Наистина малко ми е мъчно за българското знаме, което досега никога не беше попадало в плен, но в крайна сметка го плениха едни… две розови бузи. Но не съм казал, че това е извратено. Дума да не става! Само споменах, че ми е мъчно. Защото съм се родил с пъпна връв и имам минало. Да, знам, че новите модели вероятно са безжични и нищо не ги свързва с майките им или с Родината им. Но, простете, аз съм от стария модел… (Съжалявам, ако сарказмът ми ви идва в повече.)

Мога да продължа с примери за богохулства и такива за емоционално обезчовечаване, но направо чувам изтъкнатия наш политик как пее: “…Тоя ми опява като поп, бе т’ва ваш’то не е точно хип-хоп…” Да, поп съм! И някой трябва да опява. И когато човек умре телесно. И когато умира духовно, някой пак трябва да “опява”.  Да, знам как продължава песента на този депутат, известен само с това в Парламента, че в пленарната зала е показал среден пръст: “…Аз съм кандидат-премиер. Другия път ще ме изберат и милиони микроби ще умрат…” Какво проникновение. Каква гениална рима. Кой би се сетил да съчетае “изберат” с “ще умрат”? Каква метафора! Не се наемам да я тълкувам. 

А сега си представете цялата тази амалгама от кючекозвезди, улични хулигани, безкнижници, празнуващи 24 май, безпаметници с уродливи паметници, непленявано пленено знаме, храбри войнолюбци, които се страхуват само от телефонното обаждане на някоя си Галка или както там й е името. И всичко това, натикано през телевизора или телефона в главата на един млад човек, който е чувал думата Библия само във вицове. Знае, че е книга, но в неговия свят книгите просто са само за 24 май. И в никое друго време. 

Ето тук вече започва основната ми мисъл. Този човек от млад (така сглобен и преформатиран) няма как да не изпреварва на пешеходна пътека. Няма как да не кара пиян или надрусан и да минава разни хора с 200 (не цитирам никого), да не прави дрифтове на жълтите павета, доколкото въобще са останали такива. Разбирате ли? Няма закон, който може да спре обезчовечаването. Защото преди това не е имало закон, който да забранява на родителите да подаряват на дъщеря си за абитуриентския бал силиконов бюст или мощна кола на сина си. Няма закон, който да накара някой държавник да не казва в два поредни дни противоположни неща. Няма закон, който те задължава да се съобразяваш с другите хора. Да ги виждаш. Да ги обичаш. Тоест, такива закони има, но ние ги презряхме. И понеже отменихме Заповедите от Евангелието, всички останали спряха да важат. Защото има духовна логика. И тя не може да бъде отменена. 

Ще кажете: ”Ама не всички са такива. Ето, виж колко доброволци помагаха по наводненията”. Да, така е. Но те не са доминиращата култура на България. Те определят светогледа на своите деца, но на всички деца като цяло влияят съвсем други фактори, които не винаги са вътре в семейството. Впрочем, знаете ли колко хора се подиграват на думата СЕМЕЙСТВО?…

Духовната катастрофа се отразява по хиляди начини, включително като катастрофи по пътищата. Като убийства от млади хора на млади хора. Като обезобразявания и остригвания… Отиват си невинни и от това трябва да ни заболи. Обаче не ни боли! Вместо болка имаме една конвенция… 

Трябва да завърша по този начин: нужни са мисионери. Апостоли, които да тръгнат из разни високи и ниски места и да започнат да проповядват от нула. Като при езичници. Знаете ли, опитвал съм да говоря на политици и всякакви други випове за Бога. Винаги ме посреща един и същ стъклен поглед. Все едно се имитират един друг. Любезно кимат с глава, добре разбират какво им казвам, но сякаш ми отговарят: “Няма да се покая! Дума да не става за такова нещо! Няма да се покая, каквото ще да стане!” Ама иначе ходят на служба в катедралите около Пасха или Рождество.

Затова, когато изпреварващата на пешеходна пътека кола отмина, останах с чувството, което имах като дете в края на кино прожекция. Лампите светват и разбираш, че филмът е свършил. Просто е свършил… Е, аз оцелях днес. Но България няма да я бъде между двете бузи. Просто няма начин.

Свещеник съм и е нужно да кажа нещо позитивно. Покаянието на малцина може да промени много неща в живота на мнозинството. Трябва да се вярва, че тези малцина съществуват. Но, честно, понякога се питам дали е така…