Хубаво казва Радичков, че хората си личат по огъня. Добрите оставят след себе си огнища, а лошите пожари. Тъжното е, че живеем във време, в което или пожарите са на мода, или не можем да ги различим от огнищата… И се греем на това, което ще ни изпепели…
Гордостта не е камина, нито високата самооценка е меча кожа, просната пред нея. Политическите еквилибристики, върху които фанатично препържваме живота си, са по-временни от чугунена печка “Чудо”. И най-нелепото е, че мислим саждите, бълвани от кюнците им, за тамян, който ще прогони злото… Не, всъщност, първо съвсем ще почернеем, а после ще изгорим.
Помните ли стария анекдот? Имало една черна, черна страна, с черен, черен град, с черен, черен квартал, с черна, черна улица, с черен, черен двор, до който се чул глас: “Ай стига ги горяхте тия гуми!” Коя е тая страна? Кой е тоя град? Кои са тия с гумите? Угодническата временност е горящата гума, на която се греем и полюшваме греховете си като дете над нея, докато му четем сторита по богословска етика или философия. Някога ще съжаляваме. Когато осъзнаем, че вече всичко е черно!
Имаше една песен на Ролинг Стоунс – “Да боядисаш в черно”. Там се пееше: “…Поглеждам вътре в себе си и виждам, че сърцето ми е черно…” Вярвате или не, има умници, които намират в тази музика свобода. Не хипари! Умници! Чак ще пуснат сълза: “Ех, какво време беше!” Човек си личи по огъня, около който свободно си почива!
Кой ще се стопли на нашето бездушно непокаяние?
Децата ни ще си правят тиквени фенери и ще се преструват на мъртъвци. А ние ще ги поощряваме да се забавляват. Ще? Простете, забравих, че това вече е реалност… Светът е въртележка в лунапарк за възрастни, от която е забранено да се слиза.
От наградите и поощренията, които светът ни раздава, няма да може да се спретне дори малко огънче! Защото възторжените въздишки от тях още дълго ще витаят във въздуха и ще гасят всеки опит за мъничко топлинка…
Единственото завещание, което можем да оставим, е лист със спонсорирани инструкции за отдалечаване от вечното Божие огнище… Във вид на журналистическо есе, писано от политолог, забравил че човеците имат минало (имам предвид друго минало, освен Ролинг Стоунс). След време дори кибритът няма да може да се докосне до това есе, защото то ще съществува само в електронен вид. Ще оставим на децата си душевна топлина в електронен вид. И един два костюма, протрити на лактите от амбициозно блъскане. И, разбира се, наколенките на доктор Незнамсикой. Много са лечебни и винаги перспективни…
А един ден храмовете ще бъдат задължавани в тях да се палят само електронни свещи. Защото ще е екологически целесъобразно. И защото така вече правят в семейството на богатите страни, след които се мъкнем като кудук. Няма по-голям пожар от електронния хлад…
Но… Не само това, което ще оставим след себе си, а и това, което ни предстои – вечността (най-вече тя), също може да бъде огнище или пожар… Огнище? Или пожар?