Вероятно се сещате, че съм се сблъсквал с всякакви суеверия. Едно от тях е свързано с траура. Когато близките изпратят починалия, закриват огледалата с плат, обикновено черен, но и какъвто им е под ръка. Разбира се, в това има и здрави основания. Но смъртта е вербувала свои пиари, които и след като си е отишла, продължават да поддържат усещането за присъствието й. Нещо повече, нашите нелепи медийни манипулатори могат само да завиждат на непоколебимия начин, по който неоезическата вяра се внушава на обърканите от скръб хора. Така се е породило разбирането, че огледалото е нещо характерно за двата свята. И (обикаляйки насам-натам из къщата) мъртвите могат да се огледат и така да объркат посоката. Сами разбирате каква беля би станала. По тази причина – никави огледала в къщата…
Сетих се за това суеверие покрай един помисъл, който мина през главата ми… А какво би се случило, ако умре срамът. Ще кажете: “Ама, как така ще умре пък точно той?” Ей така! Амбицираш се да докажеш колко си велик. Почваш да правиш кариера. Тук се подмажеш, там се скриеш зад някое гръбче, яхнеш вълна, като същи сърфист, научиш няколко чуждици, усвоиш два-три страшни погледа… А срамът оставяш скрит и забравен в някакъв шкаф вкъщи! Няма си храничка, няма си водичка, няма си компания! А и срам слава не дава и пари не печели. Срам го е да ти звънне, за да не те притеснява. Пък и без това никога не сте били в перфектни отношения с него…
По някое време ти се обаждат, баш когато даваш интервю за пропагандна медийка. Поглеждаш – непознат номер. И пълен игнор. Мрачен декор те е обгърнал, а ти си показваш зъбите. Трябва да е демонстрация на усмивка, обаче… Цялата атмосфера напомня клип на финландска готик-метал група. Но разговорът е за Църквата. И за радостта в нея. По-точно, за радостта от политическата вярност във вярата. Уж всичко е наред, а телефонът не спира да звъни. Не го чуваш, защото е поставен на без звук. Само вибрира, като съвест, с която отдавна не говориш, защото я презираш. След интервюто връщаш обаждане с думите: “К’ъв беше тоя зор?” Отсреща се чува глас: “Абе, знаеш ли кой е починал? Срамът ти!” “Кой се обажда?” – питаш. Съвестта също избягва да говори с теб, затова ти затваря. Казала е каквото е имала да каже. Не се прекръстваш. Не си от тия, дето вярват, че за умрелите или добро или нищо. Викаш си наум: “Пукна ли вече гадината?!” И вътрешно си сигурен, че Бог ще похвали мислите ти. После правиш каквото е обичайно – покриваш огледалата вкъщи. По-късно ще викнеш доверен свещеник да направи водосвет в дома, където е починал срамът. Дето се казва, да изчисти негативната енергия, която остава след него. И въобще – всеки спомен, че той някога е съществувал.
Когато срамът умре, огледалата са за другите! Когато срамът умре, другите виждат в огледалата някакви други! Когато срамът умре, само ти не трябва да се оглеждаш! Срамът може да се появи зад гърба ти, да обърка посоките и да те накара да се засрамиш. Затова… Ето новото суеверие: огледалата са за другите, никога за теб. Те са като покаянието. Веднага щом някой го спомене и се сещаш за поне 20 грешници, които са извършили смъртния грях да не мислят като теб. Но никога за себе си. Няма да се покаеш, каквото ще да става. Никога!
Мислите, че си измислям тези неща? Не, казаха ги по телевизията, честно!
Традицията да се покриват огледалата идва от това, че в дните на траур опечалените не трябва да се грижат за външния си вид, а за душата на покойника и за своята собствена душа… Но… Здравите основания звучат нереалистично по време на пандемия от суета и духовна глупост. Особено пък, ако отдавна си загубил срам… И озъбено си прежалил кончината му.
Когато се налага да ползваме огледало, в него ние винаги виждаме съвършенството. Това е още една причина да не го ползваме. То е толкова предвидимо!