Блудният син придобил усещането, че светът започва от него. Ето ви началото на повечето трагедии в живота. Видях го десетки пъти. Детето казва на баща си: “Татко, какво е това? Татко, дай ми онова!” Минава време и вика: “Мани го тоя дъртия, нищо не разбира вече.” И в Църквата е същото. Дойдат смирени момчета: “Отче, благослови!” Повъртят се малко, сгъсти им се брадата и се самоназначават за консултанти по всички въпроси… Свещеното Предание се рестартира чрез тях…
После Блудният син придобил наглост. Самоувереността на човека, отрязал корените на смирението, винаги се превръща в наглост. И започва да търси своята нагла правда: “Дай си ми парите и който откъдето е.” Справедливо ли е? Защо да не е? Не бих искал да давам примери. Пък и всеки ги знае за другите. Рядко за себе си!
Самозабравянето, възгордяването, наглостта имат тази характеристика, че са твърде забележими в другите. И почти невидими в нас. Затова били необходими свинете, рожковете, унижението. За да може Блудният син да прогледне. И да се върне по обратния път. Да се сети, че светът не започва от него. Че има баща, пред когото трябва да се смири. А също и да се сети, че съвършенствата, които вижда в себе си, може би не са чак толкова съвършени и водят до свинщини.
Хубавото на историята за Блудния син е, че има щастлив край. Той дошъл в себе си. Смирил се. Върнал се. Но в живота не винаги става така. Понякога човек започва да роптае. Но по-често възприема рожковете като здравословен подсладител. Подслажда си живота със студено пресовани рожкове. Съгласен е да погине, но не и да пречупи гордостта си.
Затова е полезно да слушаме историята за Блудния син пак и пак. За да се вгледаме в себе си. Не в тоя и оня, а именно в себе си. Защото притчата е казана от Господа, за да се поправим, а не да я ползваме като бухалка, с която да бием ближните си, бащите си или който там падне. Казана е, за да се осъзнаем, в който и етап на историята да се намираме. Да проверим има ли в нас усещане, че сме повече от предците си. Дали не си казваме: “Аз ги мислех за нещо по-голямо, пък те не могат да ми се хванат и на малкия пръст.” Да проверим в изблиците ни на справедливост дали няма наглост. И ако съвсем няма, да помислим дали просто не сме ослепели. И ако сме сигурни, че не сме… Оставям въпроса отворен, защото… рожковете ни ще изстинат… Това последното е шега. Всеки знае, че рожковете се поднасят студени. Всеки знае… Не всеки отказва поръчката…
И още нещо важно – бащата обичал през цялото време и чакал чедото му да се върне. Не обвинявал, не крещял, не унижавал, не се отказал от детето си чрез “Държавен вестник”. Просто обичал… Осъзнатият Блуден син се върнал, надявайки се на заплата. Получил обаче бащина прегръдка, пръстен на ръката, угоено теле. Разберете това, бащи и отци, ако ги нямаше очакващият поглед и разтворените обятия, Блудният син нямаше къде да се върне. Историята щеше да завърши по логиката на добрите бизнес отношения. Но не по евангелски. От десет блудни сина един да каже “Ще стана и ще отида”, трябва да има разплакани очи, които от километри да го видят, че приближава. Когато човек разбере, че не той е източник на Преданието, трябва да има къде да го намери. Светът е пълен с бащи, които така (справедливо?) те млатят, че само присъствието им те карат да се примириш с рожковете.
Да бъдем добри бащи и добри деца. Няма никакво значение колко сме умни и даровити, ако не знаем как да обичаме. Властта, парите, имотите и облагите винаги се оказват рожкове за онзи, който не умее да прегръща – бащински или синовно.