Простете ми, мили приятели, за следващите думи.
„Щастливи великденски празници“ ми пожелава на Велики вторник водещата на „Референдум“. Хубаво е пожеланието някак на пръв поглед. Обаче. Великден всъщност е Възкресение Христово. И не са празници, а Празник на празниците – единствено число.
Малко след предаването рекламират предстоящото излъчване на два игрални филма точно в деня на най-голямата тъга за православния християнин, петъка на Разпятието: „Осъдени души“ и „Снимка с Юки“.
Гледал съм и двата филма. Снимката ме впечатлява повече като кинематография. Но защо точно на този ден ги пускат? Имам много неудобен отговор. Отговор и на въпроса защо „празници“ е в множествено число.
Разпети петък не е празник. Не празнуваме. Някак си трябва да се проумее от всички. На този ден скърбим. Христос е разпнат, Вселената се е преобърнала наопаки, няма радост и веселие, няма обяснения и оправдания – ние разпънахме Бога си, ние се отрекохме от Него като апостол Петър, но без покаянието на светията, по-категоричен факт на този свят не съществува – извършили сме го. Сторили сме това ние хората. Човеци като мен и вас са Го разпнали. Единият докато Го промушвал с копието на Кръста, разбрал какво върши. Паднал и се разпаднал. Осъзнал. Другият е разпнат край Него и също в последния момент Го помолил за прошка. И получил прошката.
Но с тези два филма нашата национална промивачка на мозъци застава на страната на другия разбойник – „като си Бог, слез сам от Кръста“. Нищо по-малко не казват тия произведения на човешкото изкуство, защото в едното става въпрос за „осъдени души“ по думите на автора му, все едно той ще съди душите на хората, история за паднал в грях католически свещеник. Защото има филм и за паднал в грях православен монах и се казва „Остров“, но е на неудобния руски режисьор Павел Лунгин, посланията на този филм не пасват на новата стратегия, затова няма да го излъчат. Монахът се кае цял живот за греха си. Не плаче, че не може да бъде с някоя жена. Плаче за друго. Нещо съвсем друго. Онези с „щастливите празници“ не знаят за какво.
А „Снимка с Юки“, разказващ за българин и японка, която се опитва да забременее чрез инвитро процедури, е следващото ниво на новата стратегия да ни се покаже точно в деня на Разпятието Христово. Дори да оставим настрана факта, че инвитро е технология, в която се убиват заченали яйцеклетки, за да се остави една или повече да се развиват, има такава вероятност често. Става въпрос за вината и за смъртта на едно невинно дете. Сравняват „случайността“ на тази смърт с Разпятието ли? Или просто усещането за вина, не Покаяние, а вина, което усещане ни съветват как да преодолеем?
Католическият свещеник, паднал в грях, на когото трябва да състрадаваме и загиналото дете, за което не бива да носим вина, защото има непредвидими „случайности“ на този свят, не може да бъдат сюжети, които да се прожектират точно на Разпятие, защото Разпятието не е сюжет на филм и защото при Бога случайност няма, както няма и човешко осъждане на душите.
Имат около 360 дни в годината, през които няма да забележа какво точно пускат по телевизора. А от останалите пет точно денят на Разпятието е абсолютно забранен за подобни произведения в православната ми Родина.
Новата стратегия срещу Разпятието и Празника е тънко лукава. Перфидна и подла като да наречеш Празника с „празници“, да го размиеш в множественото число и да добавиш „щастливи“ за капак – как пък да не съм щастлив точно в този Петък! Не е като онези предишните груби стратегии, дялани с теслата.