Беше по това време на годината. Началото на лятото. Голяма жега. От тези дни, в които, още на излизане от вкъщи, дрехите ти се слепват за тялото. Една жена ме помоли да отидем до дома на нейна приятелка, която отдавна е болна, усеща, че си отива и иска да се изповяда. Тръгнахме заедно… Опита се да ме подготви, че жилището на познатата й не е много… да кажем подредено…

Още от вратата ме посрещна изключително силна миризма. Болната лежеше на леглото си от години. Мъжът й също беше почти неподвижен и едва стигаше с патерици до съседната стая. Как са се грижили един за друг – не знам. Но вероятно от залежаването на жената се бяха образували рани. Усещането за гной и болка буквално те хващаше за гърлото. При все това тя беше приветлива и спокойна. За моя радост, всички нейни вътрешни борби и притеснения вече бяха преминали. Просто ме викаше, за да открие душата си пред Бога, преди да се срещне с Него. 

Седнах на един стол до леглото и започнах да слушам. И да гледам за пореден път чудото на завръщането на сина при очакващия го Баща. Разбира се, никой никога няма да разбере какво чух. Но накрая, много добре си спомням това, лицето й сияеше. И излъчваше такъв мир, че за секунда очаквах разпадащото се тяло да започне да излъчва благоухание. Не. Не стана така. Поне не физически. Тежката смрад на гной си стоеше непоклатима и все така проникваше в дрехите ми. С носа си усещах едно, а с душата си друго. Ето ви един от парадоксите на свещенството. 

Прибрах се в храма, носейки със себе си обичайната голяма чанта и размислите за случилото се. В такива моменти се старая да не се разплаквам пред хората. Затова влизам в олтара и се моля. Този път обаче отворих широко прозорците, за да дам възможност на Христос по-бързо да изгони миризмата на разложена плът от мен. Докато го правех, се засмях на себе си, защото Господ всичко е взел, а не е оставил да се разсее в атмосферата, както опитвах аз този път.

Не след дълго разбрах, че жената е починала. И мъките й най-накрая са свършили. Вярвам, че сега живее сред благоуханието на Царството Небесно. Така се случи, че друг отец я опя, но винаги я поменавам на проскомидията. Както и всички хора, които съм изповядвал и са отишли при Бога.

Всеки свещеник има такива истории – миришещи на пот и разложено или на сълзи. Но завършващи с благоухание! Дълбоко съм убеден, че пътят на служителя на Бога трябва да минава постоянно през това. За да не забрави, че всичко в този свят е тленно. Че той е благовестник на бъдещото. Че временното се разпада, а вечното очаква. Полезно е не само за другите, но и за самия него. Без болните и умиращите, без страдалците и гробищата, душата лесно се възгордява. И в нея пускат корени страстите на суетата, самовъзвеличаването, големеенето, които неусетно водят към “естествена” ненавист към ближния. 

Нали не си ме представяте с добре изгладено расо и лъснати обувки в голямата кал на Централни гробища? Не е възможно да служиш на ближния си – жив или покоен, без да се изцапаш. И външно, и вътрешно. Не става дума за това да си мърльо. И външно, и вътрешно. А просто да участваш в реалния, а не в измислен бутиков живот. Затова – или се стараеш да придобиеш истинска духовност и да подредиш вътрешната си къщичка, или приличаш на мъртвешка гробница, която отвън е благолепна, а вътре пълна с нечистота. 

Нали помните Павел Смердяков? (Ако не знаете кой е, прочетете “Братя Карамазови”.) Болезнено привързан към чистотата, той е описан като човек с винаги представителни дрехи и блестящи като огледало обувки. Обичащ помадите и парфюмите. И въпреки всичко, великият Достоевски нарича самовъзвеличаващия се домашен прислужник – Смердяков (смърдящ). Защото душата му е пълна с ненавист към хората (и към самия него). 

И обратно. Альоша Карамазов е смутен от това, че отец Зосима, когото е смятал за светец, в смъртта си започва да се разлага и да мирише, а не благоухае като праведниците. Но после го вижда в радостта на Царството Небесно. 

Всичко това ви пиша, за да се научим да различаваме миризмите. Разбира се, говоря за миризмите само като метафора, не си разпускайте въображението във всякакви посоки. Да различаваме външното от вътрешното. Това, което благоухае тук, може да вони във вечността. Това, което страда тук, най-вероятно ще се утеши в бъдещето. Това, което е цветно тук, може да посивее след смъртта. А това, което е черно – да просияе. Плачещият ще се възрадва. Присмиващият се ще бъде изобличен. Горделивият ще бъде съкрушен. Смиреният ще получи Царството Божие. Който обича Бога, ще седне отдясно на Него, а който обича себе си, ще бъде накаран да мине отляво. 

И в този смисъл, не бива да се оплакваме от това, което ще видим по софийските улици тези дни. Пред очите ни просто ще се визуализират изборите, които правим. Ще станем свидетели на два свята. Бог ще ни ги покаже, за да съкруши камъните на нашата духовна невменяемост. Единият свят – пъстър, преливащ с всички цветове на дъгата, драг кралици, червени рогца, силна музика, танци, камиони, балони, прашки и всичко, което можете и не можете да си представите. А другият свят може да бъде описан с краткото си име – Задушница. Тоест, грижа за душите. Свят на молитва и на посещение при тленното, което очакваме да се облече в нетление. Аромат на тамян, жито с канела и череши. Много рядко можем да видим ситуация, в която така ярко да се противопоставят кикотът и плачът. Миризмата на порок и уханието на праведност. Усещането за този свят и очакването на бъдещия. Самолюбието и самоотречението. И в крайна сметка – смърт и живот. Вечната смърт и вечният живот. 

Такова ярко предизвикателство ни се случва, защото явно прекалено сме потънали в страстите си. Прекалено силно сме стиснали ръката на тоя свят. Дотолкова, че вече може да бъде казано в прав текст в лицата на свещениците, че смърдят. И никой да не се обезпокои. Макар и да става дума за унижение на светоглед, а не за миризма! Това също е метафора. Това също е за общо вразумление. Това също е, за да избираме дали да бъдем Смердяков или отец Зосима. 

От нас не се изисква да правим нещо много специално. Просто трябва да бъдем нормални църковни хора. Кога да си кажем това, ако не в навечерието на Задушница и ден преди Петдесетница. Да се грижим за душата, не само за плътта. Да обичаме Бога и ближните, а не само себе си. Защо дойдохме в Църквата? За да бъдем същите като преуспяващите в този свят, облечени в цветни дрехи, ухаещи на скъпа похот и богатеещи с ненужности? Защо дойдохме в Църквата? За да намерим църковен начин да презираме ближните си? Защо дойдохме в Църквата? За да види светът колко сме умни? Та всичко това са очевидни глупости! Дори за невярващия е ясно, че всички ние сме на един ден от голямата смрад. Днес умираш, утре вече вониш… 

Напоследък в страната много се говори за избори. Ето ви истинския избор – между цветната дъга на похотта и жалейката. Между тържеството в този свят и надеждата за бъдещия. Избирайте. И като изберете, после не казвайте: “Ама защо така, защо иначе?”… Затова!

П.П. Никога не съм имал оранжев подрасник. Макар и да имаше песен, че небето е оранжево. Не вярвам в това. И не съм оранжев. Колкото и примитивно да изглежда. 

П.П.2 Посвещавам този текст на моите събратя свещеници – тихи съработници на Бога, които често са унижавани в този свят, но в бъдещия, вярвам, ще бъдат похвалени за уханието, което носят със себе си.