Той от дете е свикнал да беседва със себе си и да не премълчава нищо. А когато са го питали какъв ще бъде, когато порасне, му ставало горещо… Понеже никой не може да ти отговори: “Като голям аз ще кървя, а сърцето ми ще стане къща, в която да намират супа странниците, които светът замерва със снежни топки.” Никой не мечтае за това, то се ражда като отговор на безперспективността на вътрешните диалози. Бог ти го казва. И именно в това е талантът, а не в реденето на думите. Думите се въртят във вените и чакат болка, за да станат видими…
Простете, аз съм неумел художник. Но се опивам да направя портрет на добрия проповедник. Понеже се случва много да ми липсва. И мисля си, че ако успея да го нарисувам, той някак си ще оживее. Или ще се познае и ще си спомни своето първоначално и единствено призвание.
На купоните в училище той е крещял по-силно от всички. За да не се усети никой колко много му е скъпо мълчанието и да му се подиграят. С годините се е научил да се смее така заразително, че накрая околните трябва да хванат лицата си с шепи. Когато ги пуснат – техните са зачервени, а неговото окъпано със сълзи…
Проповедникът е постоянен обвиняем в преследване на сълзи. И заподозрян в плач без основание… Виждал съм хора, които колекционират монети, други събират себе си и се складират в шкафове, които никога повече не отварят. А той оттук и оттам взема капки и ги пъха в очите си. Различни хобита… Хобито може да те направи хобит. А може и чрез него да пораснеш дотолкова, че да се хванеш на работа… Да станеш раб… Божият раб е плачещ. Ако учените биха изследвали този въпрос, то би се появил термин като homo fletus (или както там трябва да се каже “плачещ човек” на латински). Но, за разлика от проповедниците, учените не плачат, нито на латински, още по-малко пък на немски.
Той чака с нетърпение да стане голям, но това никога не се случва. Затова няма избор – “истински големите” понякога го бият. Възсядат го като магаре и имитират говора му като гротеска. А когато си отидат, Господ му дава лепенки за раните под формата на думи… Думи, с които да превърже други…
Проповедникът се гледа в огледалото и се присмива. Прави сериозни физиономии пред него и му е смешно. Дотолкова, че само книгата, която стиска в ръка, може да му върне усещането за сериозност…
Прахта по рамото му никой не изтупва. Събрала се е доста, но, въпреки това, там кацат птици. А по тях лети трафик от куршуми. Ушите му дотолкова са свикнали с пищенето им, без поглед отличават дали са изстреляни от свои или от чужди.
Сърцето му е кладенец, сърцето му е извор! И той е свикнал с мъката, когато плюят в него. Знае, че вечер водата се избистря. Ще пийне малка чашчица от нея и ще забрави. Ще пийне за кураж, за да издържи и утре.
Ще кажете: “Рисуваш някакви нелепи скици. Такъв човек не съществува. Във вестниците пише, че не съществува…” Колко удобно е това! Но вестниците лъжат. Там публикуват само карикатури.
Дори всичко казано дотук да е моя нереална измишльотина. Дори светът да е циничен, говорителите му да са деспоти, а смехът и сълзите да са признати за опасни… Ако поне един човек има нужда от истински проповедник, Бог ще го сътвори и ще ги запознае!
Затова ще продължавам да рисувам, с надеждата да предизвикам копнежи…