На първи септември започва Новата църковна година. А може ли Нова година без пожелания? Не, разбира се! Ето ги и моите, извадени направо от хладилника. Даже от фризера. Не защото е лято и приличат на сладолед, а почерпени от студенината на този свят. От леденото му сърце… Свикнали сме Църквата да поучава света, но вече не е чудно и обратното.
И понеже не съм сигурен, че ще ме разберете, ще ви разкажа една-две стари истории…
Работех преди много години в нелоша телевизия, която си отиваше пред очите ми. Потъваше като кораб с дупка в корпуса, която нищо не може да запуши. И тази пробойна не беше само в липсата на пари. А в едно изречение. Бяха я отворили няколко думички: “Какво пък толкова работите?” Не знам дали разбирате дълбокия смисъл на този въпрос. От него направо става нравствено течение.
Веднъж собственикът беше събрал работещите в новините, за да изслуша уж проблемите им. И ние, хем бяхме зрели хора, се вързахме, че той може да се интересува от нас. Взехме да изброяваме какво липсва – камери, касети, ниски заплати, принтери, телефони и каквото там не достигаше, за да се върши качествено работата. А той, типичен богаташ на прехода, едър и практичен мъж, погледна насмешливо и подхвърли: “Вие може да сте шарени камъчета, но не 
правите римска мозайка.” Жена ми, която беше една от редакторките, осмелили се да имат претенции към техниката, толкова се впечатли, че сложи тази мисъл на таблото в нюзрума: “Ние може да сме шарени камъчета, но не правим римска мозайка.” Заради тази бележка на стената глобиха всички от новините с по една трета от заплатата. И това беше единственият ефект от срещата ни със собственика.
Ако не разбирате накъде бия, ще ви разкажа и за собственичката. Мила ВИП-дама, набожна и благочестива. Бивша фризьорка. Запомнил съм, че се безпокоеше от две неща: да не загасне кандилото в коридора и кой, аджеба, краде хартията от шефската тоалетна (в обикновените нямаше такива санитарни принадлежности). Та, веднъж Госпожата (така я наричаха всички) влезе в стаята на международните редактори. Този ден дежурен беше един от най-известните журналисти в България. И то не просто за онзи момент, въобще за журналистиката в страната. Бог да го прости! Вече не е между нас, затова няма да спомена името му. Госпожата го измери с поглед и с характерния си мек южен акцент изпусна въпросните думи: “Какво пък толкова работитье?” Мислех, че той ще тръгне да й обяснява спецификата и сложността на нашия труд. Или ще й каже, че е обиколил света с тази професия и прочие. Но нищо такова не стана. Просто се изправи. Даже не си взе химикалката. Излезе навън и никога не се върна в телевизията. Прежалиха го. Както и десетки други. Винаги има други. Особено разни красивички, но полуграмотни и амбициозни деца, които искат мама и тате да ги видят на екран. Наричахме ги дръжки на микрофони. Така потъна телевизията, разделяйки се цинично с най-добрите си работници.
Жена ми също си тръгна по подобен начин и отиде в друга телевизия. Там, поне за известен период, нещата бяха по-нормални. От време на време ходех да я виждам. Веднъж попаднах в разгара на правенето на вечерната емисия. Сварих я как крещи на директора на новините: “Прибери се в стаята си и се затвори от вътрешната страна, пречиш ми да работя!” Стана ми любопитно, като видях, че той мълчаливо тръгна към кабинета си и настрани го попитах защо позволява на подчинените си да му говорят така. Беше човек, в когото, признавам, съм виждал направо гениални умения за подбор на екип. Погледна ме усмихнато и отговори: “Защото тегли като товарен унгарски кон!”
Разбирате ли вече какво ви казвам? И там имаше “наши” хора. Тоест, шефски протежета, които само разхождат красотата си из коридорите. И там имаше лоялници, които умеят да целуват… ръце, без да имат други таланти. И там пробутваха едни за сметка на други. Но имаше малко въздух и за тези, които просто искат да си вършат работата. И се беше намерил някой, който да разбира това… Не заради сантименти. Не защото много се обичаме. А просто защото без въздух за тези хора корабът потъва. После видях същото и в много други фирми. Как поощряват служители без връзки. Дават им допълнителни бонуси за добре свършена работа като на “свои” хора. Дори се грижат за погребенията им. И всичко това е, само защото без тях няма пари за фирмата. Или няма клиенти. Съвсем практично е…
И тук идва моето новогодишно пожелание: това, което в света се случва за пари или за да върви бизнесът, при нас, църковните хора, и в самата Църква, да се случва заради Христос! Да има въздух… Ако любовта към Христос не стига за някого, то поне от уважение към клиентите Му да стане, че и те плащат на работниците Му. Пък и Христос е вложил твърде много, за да се отнасяме равнодушно!
Знам, че на Нова година доста често си желаем нереалистични неща. Но нали затова са празниците – да вярваме в чудеса. Ето ви още едно пожелание: човешката съпричастност да изравни по размер обичайния всеконтролиращ интерес… Добре де, дори да не го изравни, поне да я има.