Запомнил съм едно ходене на Централни гробища. Беше тази пролет. Имах панихида на новите парцели. Валеше… Валеше като из ведро. Накъдето и да погледнеш се виждаше само кал. Никакви живи хора, освен мен, трима опечалени и един философски обикалящ гробар, който, поради ниския си ръст, изглеждаше потънал в огромните си гумени ботуши… На връщане снимах видео. Рецитирах “Тихият пролетен дъжд” на Лилиев. Там, насред джвакащото антре на оня свят, което, на моменти, избягват да посещават и погребалните процесии.
Разсъждавах върху абсурдността на вещите. Ако имах автомобил, някое скъпо возило, нямаше да се изцапам. И за други подобни неща. Можех да избръмча това немалко разстояние и вече да съм забравил случилото се. Много пъти съм бил сред голямата кал. Но ето, точно тези 20 минути в неподдържаното място за покой, още ме карат да мисля. Да си спомням как пеех “Благословен Си, Господи, научи ме на Твоите заповеди”, потънал до кокалчетата в някакъв гьол.
Видях и кръст, хвърлен в една локва. О, не… Не беше на жив човек. Кръст на покойник. Вероятно е бил оставен до гроба, защото вече не му трябва. Сега чака Възкресението. А живите вече не носят дори своите кръстове. Камо ли на покойниците си… Помните ли тази песен: “…Кажи, ще тръгна с тебе, за да вдигна твоя кръст.”? Май се казваше “Сто години”. Да, от сто години не се правят такива песни. Сега има “Burnout”. Слушали ли сте я?
И знаете ли какво си мисля? Наистина не ми е мъчно за колите, за обувките, за изгубеното време, за неслучилия ми се лукс… Щастлив съм, че бях там. Защо ли? Повикаха ме. Тези трима опечалени. Чакаха ме в мизерията. И аз отидох. Затова!
Не пея добре. Чета бързо панихидата, почти всичко наизуст знам. Има духовници, които ще се справят далеч по-добре от мен. Виждал съм да носят кадилници със звънчета. Пеят протяжно, благолепно, силно. Но в този ден само аз бях там. Никой не ме видя, за да ме похвали за това. И беше радостно. Христос беше там!
Сега ви споделям… Не за да се похваля, макар и да изглежда точно така… Не ми пука, взел съм от момента това, което ми трябваше и искам да го изкрещя… Има смисъл в недоизкрещяните думи…
Чувал съм хубави речи. Претенциозни… Силни проповеди… Вярвам им само ако видя ораторите в локвите, когато Бог ги е призовал там. Или поне някои опечалени ги повикат. Не в големите кампании, отразявани от медиите. А в случаите, когато сам се чудиш как може да си омърляш расото чак толкова, чак до кръста… И няма с кого да го споделиш… Другото е обикновена илюзия. Духовна прелест… Фокус-мокус… Какво ли не… Но не и слово за спасение…
Разказвам това, за да се насърчаваме един друг в делничната добродетелност. Не в самозваната. Не в изключителната. Не в прехвалената… А в невидимата… Човек трябва да е там, където трябва да е… Доколкото може… Да не бяга… Да не се гнуси… Да не се големее… Да не се щади… Да не се прави на интересен… Знаете ли какво биха почувствували (римува се с вали) опечалените, ако не бях отишъл? И пак никой нямаше да забележи… Така душата се учи да отбягва Христос, Който създаде човека от кал и го чака в калта.
Чувал съм какво ли не по гробища от духовници. От “Няма свикване, винаги мъката ти е като за пръв път” до “Не дойдох, защото мога да си го позволя!” Първото е проповед, второто е демонстрация, че си успешен. Не ви моля да изберете несвикването. Малцина го правят. Твърде нахално е да го искам от някого. Но… Нещо в мен силно настоява все пак двете неща да бъдат различавани, както се отделят 
доброто и злото. За доброто да се радваме, за греховете да се каем. Да сме там, където трябва. А ако не сме – да ни боли от това. Просто е… Иначе… Смесването на двете води до кал… До тресавище… До плаващи пясъци. И до гробища, много по-страшни от Централните Софийски… “…Носиш име, че си жив, а си мъртъв!” (Откр. 3:1).
Умирането на тялото често е болезнено. А душата умира неусетно. Достатъчно е да повярваш, че малките ти отстъпления са извисеност… А големи нямаш…