Учебната година е време за уроци и изпити. Задължаваме децата да научат неща, с които не им се занимава… Голяма част ще бъдат напълно ненужни в живота им… И все пак ги насилваме, защото трябва. Защото винаги е било така. И празнуваме началото… Ние…

Ние, които не приемаме същото от Бога. Нито задължителното Му познание, нито уроците Му, нито изпитите Му, нито поправителните, нито срама от родителите ни. Не, не, ние си пишем измислени извинителни бележки, подправяме оценките си и ги подпечатваме с горещия картоф на егоизма (който никой не може да задържи задълго в ръце). Ние, нечетящите Евангелието и отците, тикаме децата си към книгите. Ние, непослушните, ги учим на послушание. Защото те са малки. И няма да разберат, че животът всъщност е лицемерие. Все още няма въведен СИП Двуличие. Жалко е, имаме толкова много специалисти. 

За децата няма искам-не искам. Когато пораснат и завършат, ще могат да са свободни. А свободата сега е да не искаш да се покоряваш на Бога. Никой не го казва така, но всеки чува това поучение.

Видях сълзи в очите на родители днес… Хубаво е да плачем. Децата все още не са като нас. И докато са малки, има надежда да не станат… Има надежда да научат онова, което ще им трябва наистина: че животът е даден за вечна любов. И нищо по-малко от това не си струва.