Не съм по филмите и спектаклите… По джаза пък съвсем… Затова си спомням много смътно “Ах, този джаз”. Простете, ако греша нещо, но мисля, че в него Рой Шайдър играеше умиращ театрален режисьор, който направи от смъртта си шоу и накрая пееше: “Чао, чао, живот! Чао, чао, щастие! Здравей, самота! Мисля, че умирам!” Та, той почти през цялото време си говореше със Смъртта. И съм запомнил как крещеше: “Вярност, вярност, защо постоянно повтарят тая дума, все едно, че е най-важното нещо на света?!” А? Така ли беше? Хубав ли беше филмът?
На 3-ти ноември е зимният празник на св. Георги – Христовия храбрец и Победоносец! Какво е да си храбър? Имам предвид – сега, във времето на страхливците… На мотивираните, оправдани, учени, праведни страхливци… Ех… Смелост, смелост, защо постоянно повтарят тази дума, все едно, че е най-важното нещо на света?! Днес няма змейове! Няма пленени девици! Няма зли Диоклециановци – мъчители и гонители! Днес са необходими други качества!
Веднъж срещнах по-възрастен свещеник, когото уважавам. Истински практик на служението си… Вярно, не изглежда много спектаклово, но излъчва една непрекъснато бързаща радост. И ми е хубаво да го виждам… А това става най-често на гробища. Така беше и тогава. Никой не пееше “Bye, bye, life…” наоколо, всичко си беше съвсем тривиално… Той ми каза: “Брат, всички добродетели вече са овехтели! Останала е само една, която се цени. Това е лоялността!” Попитах го дали не бърка думите, дали няма предвид – вярност или съпричастност. Отговори: “Не преиначавай това, което искам да ти кажа. Имам предвид точно лоялност!” И забърза по задачи, които само във филмите се превръщат в спектакъл. А аз се замислих колко многозначна е последната останала добродетел, която има висока стойност! Многозначителна като джаз!
Грехът змей ли е? Душата девица ли е? Светът с неговите неумолими правила, закони, власт и богатства Диоклециан ли е? Само питам… Кой се бие с измислени чудовища и брани невидими невести? Кой застава срещу себе си и успява да види ламята в сърцето? Копието на съвестта е изтъпено, ръждясало от многогодишна неупотреба. Ламичка, ламенце, миличка… Като се приближиш и ляга по гръб, за да я чешеш по коремчето… Имам предвид тази вътре. А в хората около нас живеят всякакви митични изроди. С тях борбата трябва да бъде неумолима. Но реалността в собственото сърце не поглеждай! Да си я гледа Христос – Той е Жених на душата, да се оправят двамата. Няма да влизаме в безразсъдства.
Св. Георги отишъл в събранието на императора и там проповядвал Христа. В житието се казва, че Диоклециан дълго мълчал, смаян от дързостта на своя генерал. И после започнали мъченията. Нататък знаете…
И тук идва основната ми мисъл. Има две неща, за които ви трябва смелост. Две неща от позабравените добродетели, за които със сигурност ще те мъчат. Едното е да говориш, другото – да мълчиш! Сещате ли се? Кръвожадният гонител-свят няма никога да прости проповедта за Господа и очистването на сърцето за Него! Никога!
Къде живее светът? Къде е неговият дворец? Къде прави съвещанията си? Питайте храбреците, питайте св. Георги, питайте св. Димитър, питайте св. Мина. Те ще ви кажат… Впрочем, св. Мина често се явявал на своя любимец – св. Нектарий Егински. Питайте и св. Нектарий: “Светителю, къде живее гонителят-свят?” Аз не знам, но той със сигурност ще знае.
Защо да говориш? Защо да мълчиш? Защо да извършваш непростимото? Смелост или разсъдливост? Защо да се заяждаш със света? Св. Георги е стара история, св. Димитър е стара история, св. Мина е стара история. И св. Нектарий е стара история… Избегни непростимото за света, за да придобиеш непростимото пред Бога. Свиква се и след време изглежда като истина. Диоклециан изисква лоялност… Помните ли песента: “Какво съм чувствал, какво съм знаел, никога не съм показвал това, което съм правил, никога свободен, никога себе си, затова и си неопростен.” Кой пееше това, някакви металисти? Те не са аргумент, нали? Дори не са джаз! Няма да говорим или мълчим за едното нищо… Т.е., Христос… Т.е,… Ох, стана объркано. Именно от тези бъркотии ни пази лоялността. Последната добродетел…
И все пак… Трябва да сложа хубав край. Такива чудаци ще има до свършека. Търсачи на изгубени съкровища… Сладкодумци… Мълчаливци… Плачещи проповедници и плачещи съзерцатели… Верността ще ги подтиква към безразсъдство и ще ги гонят… (“Вярност, вярност, защо…”) И ние ще ги познаваме чак, когато си отидат. И ще съжаляваме, че не са се обадили. Че не са ни изпяли “Вуе, bye, life…”, без да разбираме, че от истинските добродетели не се получава шоу и не се придобива известност. Това става само с лоялността. Впрочем, ако добродетелта ви прилича на Джесика Ланг, облечена като ангел и често беседвате с нея, внимавайте това да не се окаже Смъртта! Както е във филма… “И не е за чудене: защото сам сатаната се преобразява в ангел на светлината” (2 Кор. 11:14).