Очевидните някога неща вече приличат на миражи… Което е било – няма да бъде… Човекът (не само в България) се разпада и само външно прилича на себе си… Но е друг… Не друг човек, не и друго създание, а сянка, която подобно на развързано куче, е побягнала от стопанина си. Помислила е разхайтеността си за свобода и толкова дълго е тичала, че никаква обява “търси се” не може да я върне обратно. А и не знам дали все още съществуват подвижници, които биха плакали за нея… Губим се, но не е страшно, защото не си липсваме… Даже е cool!
Спомнете си времето, когато бяхме деца. Как бихме нарекли хора, които се подиграват на родителите си? Даже и те да имат недъзи или лоши навици! Психически здравият човек не би направил това. Винаги би запазил името на майка си, репутацията на баща си. Дори с риск да компрометира себе си. Би се бил, ако трябва. И сме се сбивали за лоша дума… Така правеха всички. И ако някой кажеше нещо обидно за техните – мислехме го за откачен. А също знаехме, че не става за приятел. Така беше до вчера, дори комунизмът не успя да промени това. После дойде либералната демокрация и постигна непостижимото обезчовечаване.
Сега се подиграваме с бащите си. С бащите си герои! И това не само не се счита за долно. А е изкуство. Гледах как един чичо плаче, защото не позволявали на хулата да се изяви на сцената! Не плаче заради погибелта, а защото не му дават да й се наслади, разбирате ли? Негатив на молитвата! Иска всички навсякъде да чуят, че предците му смърдят. Иска душата му да се наслади на изричането. Под холивудска режисура и с английски акцент. “Дядо и татко са полускотове, но аз ви обичам, г-н Малкович. Моята България започва от мен…”
И душите смърдят, уважаеми нови българи. Вие кога за последно ги къпахте? Викате ли си “честито баня” след изповед? Или тая хигиена не е позната сред интелектуалния елит? Питайте душите си дали още виждат кафявия цвят? В определени умове може да се свикне с него… Грехът е кафяв, не знаехте ли?
Не ставате за приятели. Не ставате за синове. За нищо не ставате, освен да обичате себе си. И като се обичате, да наричате това изкуство… Нямате друг избор, защото сте сами. Амбицията да угодиш на света не е компания, а най-обикновен прозаичен слугинаж. И в най-скъпите дрехи прислужникът си остава самотен прислужник. Възторженият оръженосец никога не е равностоен другар. Дори на маса снизходително да казват и на него: “Наздраве!”. “О, не е така! – яростно би се защитил парфюмираният либерал, който до онзи ден отказваше да се къпе в знак на протест срещу руския газ. – Вие ме обичате, нали, г-н Малкович? И с любов ще ми кажете “Наздраве!”? Защо мислите, че съм кихнал? Ах, това е шега! Вие и вашият тънък английски хумор. Обожавам го! Само простаците не го разбират!”
Тези, които умираха с оръжие в ръка за нас… Може би не е трябвало…
Трябвало е, защото те просто не можеха да бъдат други. Ние можем! Ние сме други!
Ние сме анимационни герои от номинирани краткотрайки. След нас няма да има нищо, освен финални надписи. Няма да има воня или ухание. Просто ще ни приберат в някой шкаф и ще ни забравят. Защото скапаното изкуство има само една възможна участ – забравата. Да, скъпи елитни самокреатури, ние с вас се превръщаме в кавър-версия на предишните човеци. Лоша кавър-версия, чалга вариант на предците си. Животът ни е постановка… Постановка, в която помагат на новия българин да наметне белгийска мантия, за да рекат всички, че е станал цял европеец…
А “некъпаните” герои ще са си пак там… Пак там, където отиват героите! Не знаете къде, нали? Откъде ще знаете! Не е в Народния театър във всеки случай. Така че, спокойно, няма да ви притесняват!