Имаше една песен: “So this is Christmas. And what have you done?” Сигурен съм, че я помните. Да, знам, Джон Ленън е безбожник. А можем ли да понесем тъкмо от подобен човек такъв въпрос: “Ето, Рождество е. И ти какво направи?”
Какво направихме? Какво подготвихме за Рожденика? Как живяхме? Ще Му дадем ли нещо?
Не ядохме кебапчета? Или ядохме, ама малко? Затова ли идва Христос? Заради диетата? За да станем за известно време “тревопасни”? Ние, последователите на Въплътилия Се Бог, ходехме на служби. Службите са дълги. Но издържахме. Понякога сядахме на столчетата, но по принцип издържаме на служби. Затова ли ни даде Тялото и Кръвта Си Господ? За да успеем да издаяним до приемането им? И какво още? Имаме си своите “правилни” политически позиции. Своите “нужни” на Църквата интриги. Мразим “лошите”, пробутваме “добрите”. Така си мина постът. В някои от дните си четохме вечерните молитви. Джон, ти чел ли си вечерни молитви? Джон, ти ходил ли си в манастир? Знаеш ли колко малко се спи там? Ах, ти, пропаднал поспалан!
Кажете още какво направихме. Кажете на безбожниците какви сме ние – християните. Виждали ли сте портиер? Разбирам, въпросът звучи малко глупаво, но все пак настоявам за отговор. Някои просто не отразяват портиерите. Не ги интересуват. Прекалено са “малки”, прекалено незабележими. Високомерните невярващи не ги виждат. “Смирените” християни – също. От “смирение” така сме се втренчили в обувките си, че не даваме прашинка да падне върху тях. Рождество е! Ние имаме хубави бради. И още по-хубави обувки…
Ще избягам за миг от иронията, за да ви кажа какво е пост. Това е да идеш при някой, който е напълно зависим от теб. При някой, който в социалната йерархия е под лъщящите ти обувки. Пост е да го поздравяваш първи. Да знаеш къде учат децата му и защо му се кара жена му. Да направиш така, че да не е принуден да ти се подмазва, за да го забелязваш. Минаваш естествено покрай него: “Здравей, Иване! Хлапето взе ли изпита по български? Жена ти добре ли е?” Не е трудно. Св. Нектарий говорел с градинаря. Лъскал тоалетните вместо чистача. Това е постник! Това е богослов! Това е пастир! Който зове своите си по име.
Веднъж един свещеник ми каза: “Служа повече от 20 години и искам, когато пастирите дойдат на празник в моя храм и отправят накрая поздрав, да чуя името си. Нищо повече. Да са ми продумали името. За да знам, че съм съществувал за тях. Обаче не ми го казват. Произнасят само: “Поздравяваме отците, задето се трудят в този храм.” Ама аз не съм “отците”! Имам си име.” Успокоявах го: “На Страшния Съд Ангелите ще произнасят името ти пред Господа толкова пъти, колкото земните ти началници са пропуснали.” Обаче той не се утеши: “Не ми е мъчно за мен. Преди работех в една западна фирма. Пренасях разни неща за пари. И всички ме наричаха по име. Мъчно ми е, че в Църквата го няма това, което го има дори във фирмите.”
Пост е да повярваш в несъвършенството си. Да, знам, че е трудно. Несъвършени са атеистите. Несъвършен е Джон Ленън. А ние сме “праведни деца на праведници”. Верно ли е? Като Църквата е пълна с “правилни” хора, защо когато плача, никой не плаче с мен? Защо като страдам, никой не се моли? Защо когато питам нещо конкретно, чувам само “завъртени” отговори? А като ги “отвъртя”, се оказват кухи?
Ходих до пощата. Там две служителки си говореха за “Биг Брадър “. Че там имало някакъв “поп”, който танцувал по слипове и женски обувки с висок ток върху маса и викал: “Майко, ше ме изселат от Църквата.” Предполагам, че предизвиках този разговор, защото ме видяха с расо. И вероятно целта беше да чуя. Мислех си, че така и така съм в пощата, да взема да пратя писмо на това момче, за да му кажа нещо топло, за да му дам причина да не прави така. Обаче нищо не направих. Защото и на мене толкова ми е акълът. С годините и аз “въцъркових” егото си и станах “елитен”. Придобих навика да се гнуся от грешниците, а не от греховете им. Момчето, което бях преди да стана свещеник, щеше да ми извърти един шамар, защото не понасяше лицемерното благочестие. Църквата е пълна с хора за “изселване”, които не са чули нищо, освен: “Молитствувам от Всеподателя Бога, тъй щото да ти дарува сугуба благодат и да те направи достоен труженик на Божия виноград…” Света са видели в нас тия деца и в света живеят, нищо, че са завършили Семинария или Богословски факултет. След “проповедите” ни танцуват кючек с женски обувки върху масата. За Евангелието сме им говорили, а те са чули чалга. Ха сега кажете – ние ли лошо говорихме, те ли тежко чуват? Питах приятели да ми разкажат повече за въпросния “поп” в “Биг Брадър”, който се оказа обикновен семинарист. Майка му била шизофреничка. Казвал пред камерата още: “Мамо, обичам те!” И се кръстел.
Пост е да казваш “Обичам те!” на близките си. И дори на враговете. Защото ние нямаме врагове в плът. Само поднебесните духове са ни врагове – тези главни редактори на всички чалги и егоцентрични усещания. А всички ние сме еднакво закъсали. Затова уж дойдохме в Църквата. Да се каем! Ама не се каем! По-добре да се кълчиш гол на чалга и да казваш “Мамо, обичам те!”, отколкото да дойдеш в Църквата и с цялото си уж на външен вид благочестиво държание да “крещиш” колко си “свят”. Щом си “свят”, Христос не е за теб. Той е за истинските светии, които виждаха себе си като най-големите грешници на света. И намериха у Него утеха и прошка. Той е и за такива окаяници като мен. За портиера. За момчето от “Биг Брадър”. За нас, които постоянно падаме, ама после плачем. И понякога бършем сълзите си с топли и мазни кебапчета. Защото пръстите на пастирите са студени и далеч от нас. Изпотени от неядене на олио.
“Ето, Рождество е. И ти какво направи?” Този въпрос може да излезе не само от устата на безбожник, но и от Самия дошъл сред нас Вседържител, Който да продължи: “Родих Се, за да пострадам за теб. Да Ме плюят, бият и хулят. Да Ме убият, за да те намеря. А ти какво направи?” Сещам се за хиляди отговори, които вероятно ще дадем. Ето ви един, който е разбираем: Нищо! Не направих нищо. Всичко, което беше направено, е изпратено от Теб! Аз просто стоях и Те чаках да се върнеш. Приказвах за Теб с хората, докато минаваше времето. Исках да ги заразя със своето очакване. Безобразничех по пътя. Вършех глупости. Пропадах в дупки. Но Те чаках! И знаех, че ще Те дочакам! Не направих нищо, освен да помня, че с Теб е хубаво! И че знаеш начин да ме излекуваш – да погълнеш бездната на моето покаяние с бездната на Твоята прошка! Обичам Те! Но Ти ме обикна пръв!
Предлагам ви точно този отговор, защото никога никой не ми го предложи на мен на живо. Само от книгите светиите ми го казваха! И добре, че бяха те. Защото и аз сега нямаше да знам как да ви обясня какво е пост и какво трябва да направите.