Има такива истории… Мъжът излиза от дома си, за да направи някои покупки. Целува жена си на тръгване. Казва й: “Докато мигнеш и ще съм се върнал.” Но никога повече не се връща… Тя мига, мига, мига… Получава тик. Но него го няма. Неволните мимики на лицето й не се лекуват, когато разбира, че той има ново семейство и някоя друга го изпраща за покупки…
Лошо ли е това? Не отговаряйте веднага (и без това за нищо важно вече не бързаме). Така постъпваме и ние със себе си. Със съвестта си. С мечтите си. Оставяме ги някъде да чакат и им обещаваме ей сегичка да се върнем. И дълбоко в себе си (може би) наистина искаме да го направим. Но изневярата е прекалено силна. Притеглила ни е в горещата си прегръдка, като добре обучена блудница. Няма да ни пусне, докато не платим. А цената е висока. Много висока. Трябва да работиш до живот, докато я платиш.
Като всяко прелюбодеяние и бягството от себе си стартира с невинен флирт. Задълбочава се без да се усетиш. Злото започва от “задължителните” компромиси. От “допустимите” наглед отстъпничества. От “разумното” пренебрегване на истински важното. Трудно се живее в днешно време, защото някак си трябва да съществуваме без себе си. Без това, което винаги сме искали. За да угодим на света. И на неговата безчувствена любов.
Питате се как изглежда на практика, защото все още не се разпознавате в това, за което говоря? Ето така – имах много познати, които искаха да бъдат журналисти. Искаха го заради истината. Бяха млади бунтари с морал. Гледах с годините как светът потушава революциите им. Как ден след ден налива ледени кофи върху огъня на сърцето. Защото то иска едно, но разумът казва друго: “Струва ли си да рискуваш и лошо ли е да оцеляваш? Какво пък толкова ще стане, ако напиша една поръчкова статия? И аз имам семейство за хранене…”
Много се гордея с моята жена. Преди години й предложиха престижна работа в голяма медия. Една колежка й се обади и я кандърдисваше да приеме: “Заплатата е повече от добра. Ще имаш безплатна карта за градския транспорт, нов мобилен телефон, няма да е много натоварено.” “Добре, ама ще трябва да правя и чупки в кръста към всички, които в момента са на власт, нали?” – каза попадията. Отговорът беше цинично откровен: “Всички правим чупки, ще правиш и ти. С какво си по-различна от нас? За нещо повече ли се имаш?” Моето момиче отклони предложението с думите: “Не съм нищо повече, просто съм вече стара да започвам с тия неща сега. Докато бях млада и гъвкава не се превих, пък сега ли с тия изтъркани прешлени?” Така останахме без престижната работа.
Но попадията не е права. Човек никога не е прекалено стар за едно сладко отстъпление. Понякога минавам през хола и се заглеждам в новини или публицистични предавания, които следи майка ми. Виждам как бившите ми колеги са унизени до ниво изкуствен интелект. Те нямат право да мислят друго, освен официално спуснатата им линия. Въвели са им данни, с които могат да боравят. Професията е сведена по-ниско от тази на селския глашатай. Но най-лошото е, че те са сигурни, че точно така трябва да се постъпва. Именно тази сигурност ги прави невъзвращенци у дома.
Дадох познат за мене пример. Но знам колко компромиси трябва да направи човек, за да влезе в политиката. В началото си мисли, че е различен и ще промени света към по-добро. Но с него се случва именно това, което пише Смирненски в “Приказка за стълбата”.
Пренесете тези неща във всяка друга сфера. Честта на пагона и тихата дружба с престъпниците, скритите назначения на свои хора в администрацията, влизането за лечение в болница с връзки, търговете с предварително уговорени оферти на наши фирми, съдебната практика никога да не бъдат осъждани богаташи, каквото и да са направили, освен ако не са успели да настроят властта срещу себе си… Всички тези неща в началото са изглеждали по друг начин. И са станали възможни, благодарение на нечий компромис.
А с християнството ни как е? Първо плачеш над Евангелието. Обещаваш на Господа разни неща. Но после минава време и превръщаш всичко в рутина. Чакаш Христос да дойде като влак и да те вземе за Царството Небесно. Но не правиш усилия дори да си купиш билет. А може би няма нужда? Христос е добър и ще почерпи… В началото четеш малко молитви. Но да си признаем честно – след време стават досадна работа. После някой те успокоява, че молитвите са само за монасите и отдъхваш от отегчителния ангажимент. Разбира се, има и такива, които със стоицизъм продължават да ги казват. Изчитат ги с фанатичността на уморена домакиня, която твърдо е решила да не оставя мръсните чинии в мивката за утре. Когато най-накрая свърши с тях, е наистина горда със себе си.
И монасите или свещениците влизат в манастира или в храма, за да са с Христос. Но чиниите тежат на всички – били те светски люде или духовници. Някъде измежду амбициите за издигане, новите дрехи и благолепието на храма изпада духовният живот. Изплъзва се като дребни стотинки между пръстите съвсем незабележимо. Все не остава време да прочетеш Псалтир или някой акатист. Да не говорим за книгите на светите отци. За покаяние пък дума да не става. То изчезва някъде в призивите към миряните да се изповядват. А проповедите се пишат лесно – вземаш ги с копи и пейст от интернет и четеш като свои. Или вървиш след клишето – преразказваш Евангелския текст, който си чел преди минути.
Топлина, съпричастност, сълзи, грижа, безпокойство за чедата ти… “Всичко това са хубави неща,- каза ми веднъж един стар свещеник – навремето и аз мислех за тях.” Разбира се, такива откровения се изричат на глас рядко. В повечето случаи за празника се прави концерт. Всички обичаме дечица, които рецитират стихчета и пеят песнички. Те са най-доброто нещо, с което можем да заместим забравената съвест и изоставения Христос за пред хората. С дечицата най-лесно можем да се изтъкнем като много духовни. Кой ще каже нещо срещу тях? И аз не казвам нищо лошо – не ме разбирайте грешно. Хубаво нещо са рециталите, само да не ни хванат, че сме лицемери и това е единственото, което в духовен план можем да направим за Разпнатия. Разбира се, освен благолепието на службите и требите… Поученията за покаяние ги оставяме в предишния брак…
И все пак, самата традиция ни напомня да се върнем към себе си. Например, често певците четат житието на светеца, докато свещеникът се причастява. Слушаме за св. Мина, за св. Георги, за св. Димитър, за св. Теодор Студит, за св. Атанасий Велики… За тяхната ревност в минало време. За това как са пазили чистотата на вярата. И не са отстъпвали дори от една буква. А сега има Църква, но има и църковна политика. Някога са избирали Църквата и са умирали за нея. Сега избираме… ново начало. Защото такова е времето. Вече не сме в Средновеновието – всички правят чупки в кръста, не само журналистите, нали? Какъв израз е само това “чупки в кръста”? Дори някой да счупи Кръста Господен, дори да си сложи миризливите крака върху него пред цяла България, пак няма да кажем нищо. Защото сме “разумни”, а не като светците.
Помните ли, че някога не бяхме “разумни”? Помните ли, че бяхме млади? Че си обещавахме да не сме като възрастните? Имам скапана новина за нас – не просто пораснахме и пуснахме шкембета, но научихме наследниците си още от училище да се чувстват стари. Не е случайно, че има вече толкова младежи с наднормено тегло. Не е само от лошата храна. Ние вдишваме и издишваме духовни ГМО.
Искате ли светът да стане друг? Искате ли държавата ни да бъде друга? Искате ли Църквата ни да засияе? Спомнете си кои сме. Спомнете си какво си обещавахме. И се върнете там, при мечтите си. При клетвите, които давахме на Господа. Ако сте журналисти – спрете да служите на мръсници! Спрете да им се умилквате, за да вземете залък от трапезата им или малко от славата им. Ние сме образ Божий, а не кучета. Нито сме мисирки. Ако работите друго – лесно ще си направите сравнението. Ако сте християни – молете се! Молитвата е почивка. Молитвата е рай преди Рая. Стига човек да не мисли само за себе си. Ако сте духовници… Простете, не смея да давам съвети на други духовници, освен на себе си.
Но ние всички знаем какво трябва да правим. И то не е да превръщаме храмовете в забавачки, нито в концертни зали, нито да ги правим лъскави. Нали всичко беше заради душата? Ние имаме душа. Плача като пиша това, защото знам, че малцина ще ме разберат. А мнозина ще реагират с преяла снизходителност, защото мислят, че всичко при тях е наред, а аз прекалявам…
Мъжът, за който говорех в началото на текста, заживява с новата си жена и с годините се приучава на мисълта, че е постъпил правилно. А разкаянието вече му се вижда фанатизъм. Така и ние често наричаме доброто – зло, тъмнината – светлина и горчивото – сладко. (Виж Исаия 5:20-21) Просто свикваме с изневярата и я мислим за брак. Но ново нормално не съществува. А ново начало има само в Господа. Бракът си е брак, а изневярата си е изневяра, дори и всички да намерят оправдание за прелюбодеянието, то пак си остава грях пред Бога и пред самия теб. Така че, нека прекалявам! Само си спомнете – ние имаме душа! Кой да се грижи за нея, ако сме я изоставили?