17 декември – свети пророк Даниил и Тримата Отроци Ананий, Азарий и Мисаил

Иеромонах Христодул разказва в книгата си “Старецът Паисий от Света гора”: „…Един ден трима монаси и аз отидохме при Стареца. Докато бяхме при него, той ни говореше за това, че трябва да имаме добри мисли в ума си. Тогава взе Стария Завет и започна да чете разказа за цар Дарий, който хвърлил Даниил в ямата с лъвовете. (Дан. 6:14-18). 

Старецът разсъждаваше върху това как на следващия ден сам Дарий отишъл до ямата да види дали лъвовете са погълнали Даниил, и попитал: “Данииле, рабе на Бога Живий! Твоят Бог, Комуто неизменно служиш, можа ли да те избави от лъвовете?” Тогава Даниил отговори на царя: “Царю, жив да си вовеки!” Тогава царят твърде много се зарадва…” (Дан. 6:20-21,23)

След това о. Паисий добави: “Ако Даниил имаше лоши помисли, сигурно би казал на Дарий: “Как не те е срам! Не стига, че ме хвърли да ме изядат лъвовете, а и още питаш дали съм добре!” Но той винаги имал добри мисли и затова Бог “говорил” на лъвовете и ги спрял да не го погълнат…”

Не би ли трябвало да приличаме на старозаветния пророк в помислите си ние – новозаветните християни? Та нали имаме Евангелието на Въплътилия се Бог? Имаме благодатта на Светия Дух! Тялото и Кръвта Господни! Преданието на Църквата! Това, което пророк Даниил само е предвкусвал, ние би трябвало да притежаваме в пълнота. И все пак… 21-ви век е… Къде се е чуло и видяло някой да мисли по този начин?

Страхувам се да кажа, че това с добрите помисли остана в миналото. Някъде след свети Паисий го изгубихме. Дори не го търсим. Обичаме света. И сме любезни само с него. Нямаме добри помисли не просто към враговете си, но дори към своите. Към тези, с които изживяваме заедно Евхаристията. Умовете ни са изпълнени с клишета и подозрения, с които сме затрупали Евангелието.

Не сте ли слушали монолози на философи или теолози, в които се реди: “Аз казвам така, противниците ми отговарят иначе, но аз ги оборвам с аргументи, те контраатакуват, но аз отбивам контраатаките им по еди-кой си начин…” Наистина, повече прилича на сюрреалистично фентъзи, отколкото на християнство. Въобще не е ясно кои са тези противници – те в стаята ли са при въпросния оратор или само в главата му. Будят ли го нощем или само денем му противоречат. Важното е, че едно нещо е очевидно. Той ги мрази и има свещено право на това. И не крие тая омраза. Напротив, гордее се с нея, защото благочестието не е каквото беше. И защото християнството е радост. А какво по-радостно от това да мразиш правилните хора?

А църковните групи и подгрупи? Не, нямам предвид тези в социалните мрежи. Те са ясни. Имам предвид феномена, който съществува вътре в Църквата под словесната форма “ние”. “Ние” сме си ние, чеда на един отец и близки сродници по дух или по политически възгледи. Целият останал свят е “те”. “Те” са подозрителни, недостатъчно църковни, недостатъчно вярващи, недостатъчно добре облечени и изобщо – чужди. Стоим на една света Трапеза с тях от немай къде, но на Страшния Съд може “те” да отпаднат. Не че са ни направили нещо, просто са църковни плебеи…

Разбира се, има и друга категория “те” – тези, които са дръзнали да не мислят като нас и да не ни играят по свирката. Боя се да ходя на гости по разни манастири и църкви. Понякога срещам истинско гостоприемство, а друг път виждам как ме посреща подозрителен поглед, който още от вратата ми казва: “Знам те кой си, на кого си приятел и не те харесвам.” Впрочем, изобщо не е и нужно да ходя някъде, защото интернет е пълен с църковници, които никога не са ме виждали, не са сигурни дали съм висок или нисък, дали напоследък съм надебелял или отслабнал, но ме мразят с истинна омраза. В повечето случаи заради вярата ми.

И защо да не ме мразят? Сигурни са, че не обичам иноверците и тайно им желая пъкъла. А дали е така – не си правят труда да ме попитат. Другите винаги знаят всичко за нас и мислят вместо нас – по християнски. Разбира се, това не е текст за моята любов, а за всички нас. Ще кажа само, че светите отци са изобличавали ересите от обич към еретиците. Който хвали лъжата – хвали света. Даже не просто го хвали, а му се подмазва. Подмазвачът пък не може да бъде положителен герой. Може да бъде любовник, но не и да има любов. Може да говори за обичта и милостта на Бога постоянно, но самият той не може да обича и не е милостив. 

Убеден съм, че и вие можете да дадете още много примери за мнителност, тесногръдство и вманиаченост в себе си. А твърде, твърде малко са хората, които ще ви прегърнат, независимо от всичко, което са чули от вас или за вас. Ей тъй, заради Христос, Който се разпъна и възкръсна. 

Ако питате дали аз съм от тези, малцината – много бих искал, но не съм. Какво ми пречи ли? Вижте какво говори още свети Паисий: “Същото се отнася и за Тримата Отроци, които несправедливо били хвърлени в горещата пещ. Те не роптаели и нямали нищо против Бога в мислите си и не Му задавали въпроса: “Боже, защо си допуснал да бъдем хвърлени в пещта, след като винаги сме спазвали Твоите закони?” Вместо това те укорявали себе си и оправдавали Бога: “Благословен си, Господи, Боже на отците ни, хвално и прославено да е името Ти вовеки. Защото Ти си праведен във всичко, що направи с нас, и Твоите всички дела са истински, Твоите пътища – прави и Твоите всички съдби – истински. Ти извърши истински съд във всичко, що напрати против нас и против Иерусалим, светия град на отците ни, защото по истина и по съд Ти напрати всичко това против нас за нашите грехове. Защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконно, като отстъпихме от Тебе и във всичко съгрешихме; Твоите заповеди не слушахме и не ги пазихме и не постъпвахме, както ни бе заповядал, за да ни бъде добре.” (Дан. 3:26-30)

Това, което пречи на мен, пречи и на всички ни – голямо е егото ни и Бог ни е длъжен. Не както е било с Тримата Отроци. Затова най-малкото нещо ни довежда до ропот, а мислите ни хвърля в хаос. Те останали невредими в огъня, защото признавали пред Бога греховете си. А ние и в добро време, и в изпитания – нямаме покаяние. 

Човек, който не се кае, не може да има добри мисли. Нито по отношение на враговете си, нито към приятелите си. Нито дори за самия себе си. Благодатта отстъпва от него. И той живее в метафизична индивидуалност. Това състояние е близко до бесовското. Поднебесните духове не съществуват в общност, а в съзаклятие, подчинено единствено на злите им цели. Кажете ми как стана така, че толкова заприличахме на тях? Демонична радост ни обзема от неуспехите на “противниците” ни, вместо да тъгуваме за душите им, ако смятаме, че не вървят към Христос, а в обратна посока. Впрочем, вървенето към Христос все по-малко придобива първостепенна важност в Църквата. Приоритет имат вече съвсем други неща. Например – правилната политическа принадлежност, дневният ред на мейнстрийма или членството в правилната съзаклятническа група. Всичко това го гарнираме с църковни термини, за да изглежда на мястото си. Но не е.

Свети Паисий продължава: “Виждате ли какви добри мисли имали Тримата Отроци, съчетани с дълбокото им смирение? Добрата, смирена мисъл може да укроти лъвовете, да охлади горящата пещ и да я преобрази в прохладно райско кътче. Трябва да посрещаме проблемите си с търпение, добри мисли и смирение, за да може Божията благодат да ни помогне и да ни укрепи.”

А ти, свети Паисие, сигурно си виждал как лошите ни мисли са съчетани с липсата на смирение? И как те превръщат нашия обществен живот в яма, човеците – в лъвове, общуването ни – в горяща пещ… Виждал си, нали? И сега виждаш как светът започва от нас и колко велики сме. Далеч по-велики от предците си…

А преподобният няма нужда да отговаря сега, защото, още докато е бил с нас, е казал: „…ако човек използва свободата си, без да има предвид своята немощ, той при всички случаи остава излъган, защото върши и преценява всичко от гледна точка на собствената си логика. Вместо Божията благодат, неговата човешка логика ръководи живота му, което води до объркване и помрачаване на ума и това е лошото.“

Наистина е лошо. Но можем и да погледнем от философската страна на нещата (това сега е модерното богословие). Да си помрачен, според стареца, може да е лошо, но според нас е възможно всичко да ни е наред. И кой пък е точно тоя светец, че да ни каже, че не сме прави? “И светците са били грешни хора.” – така говорят сега. Границата, която разделя хулата към братята от хулата към светците, отдавна е премината. Ако не мислят като нас, значи са обикновени хора, а не светци. И дори фашисти. Ръкопляскали ли сте на такава теза? Аз съм виждал как го правят църковни авторитети. И почти никой не се възмущава. Никой не е наранен от омразата към братята. Никой не е наранен от хулата срещу светците. Ние се разхождаме невредими в огъня на своята злоба. И цитираме Свещеното Писание!

Стана горчив текст. Търся моята любов в него. И вашата – също! Има ли обратен път? Има ли начин да бъдем други? Да приличаме на пророк Даниил и на Тримата Отроци? Честно? Не знам… Щом слънцето изгрява и залязва, означава, че все още имаме шанс. Но, ако не използваме този шанс, всеки ден увеличава степента на нашата погибел…