Правилните ме стряскат и плашат. Понякога ми идва да отида при някой правилен и да му кажа „Ти луд ли си бе, че по време на Литургията си отворил молитвеник в храма и устните ти мърдат?“, не знаеш ли, че свещеникът в момента се моли, не знаеш ли, че трябва да се молим с него, не знаеш ли, че сме тук заради общата молитва, защото „където са двама и трима в Мое Име“, не знаеш ли, че докато изрича свещеническата молитва по време на „Тебе поем“, никой и за нищо на този свят не може да го прекъсва??

Правилният затова е правилен, защото не го интересува аз какво мисля. Нито защо сме се събрали и сме събрание, тоест църква. Той си е правилен и това си е. Неотдавна един такъв правилен разказва как постил, много силно постил, направо се претрепал от постене, но не щеш ли веднъж изпил чаша бяло вино и много му натежало, страшно се засрамил, та взел, че отишъл при един свещеник и му рекъл така и така, отче, съгреших безмерно, що да сторя.

Свещеникът явно бил мъдър човек и го усетил. Рекъл му щом така си съгрешил, сега в неделя няма да вземеш причастие, попости още седмица. И тогава нашият герой, не прототип, а истински от плът и кръв човечец излязъл смутен от този отговор и отишъл при друг свещеник и хоп, разказал му и на него, не бил харесал първия отговор, искал „второ мнение“, нали щото какво е това послушание, човекът усещал, че е правилен и че има нужда да му се прости този страшен грях, а попаднал на такава строгост и неразбиране.

Правилните понякога са богослови – обикновени магистри или цели професори. Правилните професори преподават в университета своите правилни размисли как светът се променя и ние също трябва да се променяме и че католиците не са еретици, а простичко казано – „инославни“, пак славят Бога, но по друг начин. После сядат на ресторант и си поръчват джолан, бекон и сланина около десетина кила, щото е ден, в който „се блажи“. Правилните им магистри, техни верни ученици, са изключително доволни, че са завършили богословие при такива правилни професори, защото вече могат спокойно да се смятат за главни герои в своя живот. Професорът им е обяснил как става. Да си главен герой в собствения си живот е от изключителна важност. Не може да си второстепенен. Не може да си помощник и съработник. Трябва да си главен. И ако не си главен, се обиждаш.

Както казва Валери Божинов: „Правилният човек затова е правилен, защото е правилен.“ Правилният знае всичко. Ти на него какво да му обясниш? Ще си чете молитвите по време на Литургия, ще се обижда на всички, които го обиждат, ще си отмъщава, ще се гневи, щото знае, че е слаб и не е безгрешен, но е истински, на него самите звезди му говорят директно, без посредници, а ако трябва да се намери някой правилен посредник, няма проблеми.

Правилният обича да се обижда, но никак не допуска кощунствената мисъл за чаша вино по време на поста. Често правилният изкарва няколко хиляди на месец, щото е учил, умен, набарал е далаверата, та тази благодат той смята за изключителен дар от Небето и презира онези бедните нещастници, без да знае, че за милиардерите неговите хилядарки са жълти стотинки, обаче си купува в метро от най-скъпите скариди и си пости без проблеми. Щото скаридите са безгръбначни. Правилните имат гръбнак за сметка на скаридите. Скаридите ако имаха гръбнак, правилните нямаше да си дават хилядарките за тях. Значи скаридата е правилна храна. Не е като някаква си там съблазнителна и скверна чаша вино. Скаридата не е грях. Нейната безгръбначност също не е грях.

Като не сте ме разбрали, не значи, че сте правилни. Не обиждам никого, само да кажа. Просто не мога да се сдържам понякога в църквата и ми идва да отида при правилния и да му съобщя знаете какво. Или направо да му грабна молитвеника от ръцете и да му река да млъква, че неговите брътвежи наум ми пречат.

Не, не ми пречат. Само понякога ме сърбят ръцете да го тресна някой правилен с един стол у главата, за да му дойде акълът. Още от ученическите години са ми противни отличниците. Неприятни. Всички те до един после станаха правилни.