“…Мисля, че най-големият проблем в наши дни – това е самотата. Сега почти всички хора са самотни, не могат да останат в тишина за по-дълго време, не могат да бъдат и сами, защото са празни отвътре и уплашени. Младите вземат наркотици и алкохол, за да не мислят, да се отпуснат, да се скрият от проблемите. Те си слагат в ушите слушалки, в които гърми музика, „бягат” в компютърни игри, филми, видеоклипове и други подобни. Те имат „интимни отношения”, а не любов. Те имат пари, различни играчки-развлечения, те са работохолици – всичко това, за да не останат насаме със себе си. Самотата е най-огромната язва на съвременното общество. И всичко това, защото хората са далеч от Бога, нямат връзка с Него, нямат връзка помежду си и съответно не знаят какво да правят.”
Това са думи на един американски православен духовник. Намирам ги за изключително точни. И си давам сметка колко болка на младостта ми би била спестена, ако някой в училище поне ми бе намекнал за Евангелието и за живота на светите хора… Христос ме намери именно в самотата на света! И слава Богу!
Намери ме чрез един грък. Вероятно българите нямаха потенциал за сериозна битка с въпросите, които самотата предизвиква. (А сега имат ли? Кажете честно!) Та, той ми подари една книга за св. Серафим Саровски. Тя ми помогна да докосна Небето! И да разбера, че Евангелието е живот! И чудо… И много чудеса…
От друга страна си давам ясна сметка какво би станало, ако онова момче, което бях, беше получило някоя от книгите на отец Александър Шмеман (примерно, не се вълнувайте), вместо житие на св. Серафим. Вероятно още щях да слушам Sex Pistols, щях да продължа да се чувствам сам и тайно да крещя от болка. А единствената промяна би била усещането, че и в Църквата е като в света, но малко по-предвзето. Казвам това, за да разберем какво предизвикателство е Вероучението! Колко е важно, но и каква двояка сила би могло да има!
Сигурно помните думите на Емили Дикинсън: “…да бъдеш цвете е дълбока отговорност.”
Христос Воскресе, скъпи приятели!
Тези думи имат огромна тежест. Когато ми ги каза св. Серафим, аз му повярвах от цялата си душа. И сега ги повтарям: “Христос Воскресе, радост моя!”, но знам, че не звуча като светеца. И това силно ме огорчава, защото си бях обещал да приличам на него…
Да, ние сме длъжни да проповядваме! Да искаме да проповядваме. Особено на младите! На тези, които все още не са заразени от метастазите на самотните възрастни. Но проповедта винаги е лична! Човек разкъсва сърцето си и го превръща в думи за спасение… И ако ни хванат в преструвка… Разбирате…
Това, което казвам, не е израз на безпокойство. Цял живот се занимавам с думи и знам силата им. Ако бях изкушен от политиката и страстите на този свят, щях да ви напиша нещо празнословно като: “Училището не е Църква”! От името на онова момче, което бях, ще ви попитам: “А ако не е Църква, за какво ми е?” Ако нямате думи за вечен живот, какво друго имате да ми кажете? На какво ще ме научите в училище, ако не можете да ми помогнете да обичам Бога и хората? Ако няма да знам как се споделят страданията на общността? Ако не изграждате смисли, които отекват в безкрая? Ако моето аз няма да открива начин да се смали дотолкова, че да се пъхне под вратата и да влезе при плачещия, за да избърше сълзите му? Какво да знам тогава? Да ям, да грухтя от кеф, да оцелявам, да се плодя? Менделеевата таблица? Да знам за един куп мъртви философи, но не и за Възкръсналия от мъртвите? Да правя кинти, с които да си купувам смърт, защото гледам, че друго не предлагате? Английски? Something else?
Много добре помня как Джони Ротън пееше в “Тела”, любимата ми тогава песен: “Мамо, аз не съм животно!”