Има едно разпространено мнение, че не бива да обръщаме внимание на богохулствата, които ни обграждат – били те кощунства по телевизията, проповеди на лъжеучители или друго. Едва ли не така сме им правели реклама. Вместо това, като християни, трябвало да притежаваме нещо като духовна елитарност – да оставим нечистия поток сам да изтече, където му е мястото. А ние да си даваме вид, че не го забелязваме. Да не си правим излишен труд и да не разваляме добрия си обществен имидж за нищо. Вярно ли е това?

Не правим така, когато лично ни засягат. Най-малката обида преживяваме, запълвайки цяла глава от учебника по психология. Ако съседът отгоре ни наводни с фекални води, способни сме да изречем обвинения, които ще тежат цял живот. Но когато става дума за обида срещу вярата ни, когато наводняват душите на приятелите ни с вътрешна нечистота, тогава можем да постъпваме “възвишено”. Да сме над нещата. Да не си мърсим ръцете. Защото който чисти нещо мръсно, няма начин да не се изцапа, дори и да е с ръкавици. Освен това публичната защита на вярата е лош пиар. А ние мислим в съвременни клишета, а не като някога изповедниците на вярата. Някога ли? Спомням си един разговор на свети Паисий Светогорец с монахините от манастира в Суроти:

„…Някой си пише хули за Пресвета Богородица и никой не реагира. Казах на едного: “Не виждаш ли какво пише онзи?” – “Е, какво да правиш – казва ми, – ако се занимаваш с такива, само ще се изцапаш.” Бои се да говори.

– От какво се страхува, отче?

– Да не напишат нещо и за него и да се изложи. И заради това търпи да бъде хулена Пресвета Богородица! Не бива да чакаме някой друг да извади змията от дупката, за да имаме ние спокойствие. Това е признак на липса на любов. След това човек започва да постъпва само според интереса си. Затова и днес съществува такъв дух: “С еди-кой си да бъдем в добри отношения, за да говори добре за нас. С другия да бъдем добре, за да не ни злепостави” и т.н. Да не ни вземат на подбив, да не станем жертви.” Друг не говори поради безразличие. Казва: “Няма да взема отношение, за да не ме пишат по вестниците.” Повечето са абсолютно безразлични…“ (от книгата „Духовно пробуждане. Слова.“ Том 2)

Но за да не оставим думите на стареца просто като висящи във въздуха поучения, нека си припомним и как е постъпвал самият той в подобни ситуации. Ето какво разказва иеромонах Исаак в биографията на свети Паисий:

„…През 1988 година целият гръцки народ бе развълнуван по повод прожекцията на хулния филм на Скорцезе „Последното изкушение“, създаден по едноименното произведение на Казандзакис. Освен отделните възражения от страна на благочестивия гръцки народ, от Църквата бе организиран всеобщ протест на 6–7 ноември същата година. Бе потърсено съдействието и присъствието и на Света Гора. Някои светогорци обаче реагираха против това. Не считаха за нещо толкова духовно да се занимават с подобни въпроси, казвайки, че пренебрежението им към филма става причина да се вдига по-малко шум около него. Старецът имаше съвършено различно мнение: „По време на иконоборството“ – казваше, – „десетина християни решително защитили Христовата икона при Златната порта и пострадали мъченически за нея. Сега, когато се хули Христовата личност, не трябва да оставаме безразлични. Ако ние, “мъдрите” и “разумните”, живеехме тогава, щяхме да кажем на десетте мъченици: “По този начин не постъпвате духовно; не обръщайте внимание на спатария, който се качва, за да бутне иконата, а когато положението се промени, на нейно място ще сложим друга икона, при това по-хубава.” Ето, това е страшното! Нашето падение, малодушието – да представяме собственото си удобство като нещо по-възвишено!” Считаше протеста срещу хулния филм за изповядване на вярата, затова побърза да подкрепи воюващата Църква. Освен личните си наставления, заедно с други отци подписа заявление до манастира „Кутлумуш“, изразявайки желанието си да участва в излизането на светогорците от Света гора в Солун по повод съответния протестен митинг. Със своето отношение спомогна Светият Кинотис да приеме решението за многочленно и официално участие на Света гора. Участието на прота, на повечето антипросопи, игумени и стотина светогорци предизвика ентусиазъм и вълнение у насъбралото се множество. Особено впечатление направи присъствието на Стареца. През цялото време на митинга той стоеше прав въпреки сериозните си здравословни проблеми. Накрая имаше опасност да бъде смачкан от проявите на почит от страна на народа. Участие взеха също и монаси и монахини от манастири в света, както и голямо множество народ. Съгласуваните действия и молитвите на всички тях и на Стареца донесоха добри резултати. Държавата забрани излъчването на хулния филм. Така „последното изкушение“ бе предотвратено. Де да беше последното…”

Разбира се, че не е последното. Но само си помислете как би постъпил светецът, ако беше видял изображенията на Пресветата Троица и на Пресвета Богородица с лица на мухи и богомолки, излъчвани и по телевизията? Как би реагирал, ако видеше в града билбордове с образа на сатаната? Какво щеше да се случи, ако чуеше, че прочут източен учител прави турне из държавата и събира хиляди хора, които неистово желаят да медитират? Точно така – свети Паисий щеше да се вдигне от Света гора и от килийката си, за да размаха тояжката си в центъра на града. А сега си представете, ако беше епископ или свещеник и негово задължение е да реагира – за разлика от светогорските монаси, чиято работа е молитвата. Разбирате ли каква е разликата между нас и светците? Те обичат Христос, а ние си обичаме рахата. Те не търсят оправдания, за да се потрудят. Ние обичаме комфорта и намираме богословски обяснения за него. Затова обаче в днешно време няма светци. Не да ме питате утре пак защо сега няма светии. Ето затова. Скоро и нормални хора няма да останат. А един ден някой човек с вселенска важност ще изтърси: „Религиите са хубаво нещо, но най-хубаво е да си направим една обща религия.“ И всички ще се съгласят, за да има мир, любов и екоравновесие. Без Христос. Само някакъв събирателен образ на някакъв безличен бог.