17 години свещенство! А след няколко дни 50 години живот! Това си е повод за равносметка! И за проповед! Трудно се пише такава проповед! Можеш само да бъдеш искрен…
Видях много чудеса! Всеки ден през тези 17 години беше чудо! Защото всеки ден беше невъзможен! Математически невъзможен! Логически невъзможен. Системно невъзможен! Нямаше как да стане по човешки, изключено беше… И сега е изключено!
Но във всеки един от тези дни, аз, кварталният хулиган, бях там! Пред трапезата на Господа! На трапезата на проповедта! Защото Царят бе рекъл (след като мнозина отказали обяда Му): “…идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата. И като излязоха тия слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха – и лоши, и добри…” (Мат. 22:9-10). И тъй, повикаха ме слугите и ме поставиха там, където не съм бил планиран, в среда, в която не съм пораснал, за да върша дело, в което никой от тукашните не ме е обучавал…
Видях много любов! И Божията благост! И Божията грижа! И топлината на приятелството в Христа! Ей, и аз ви обичам, да знаете…
Видях много смърт! И поразителни намеци за възкресение. Само този, който вижда много смърт, вижда и намеци възкресение!
Но това, което най-много се навираше в очите ми, беше равнодушието. То е обратното на чудото! То е противоположното на любовта! То е самата смърт! Виждах го така ясно, така натрапчиво, така всевластно, така дръзко, че плаках! И близките ми плакаха. Изплакахме си очите, за да видим през него. През любимия воал на дявола, с който едновременно закрива небето и украсява дрехите на “невинните”. През искрите от любимия му чук, с който премазва удобно приседналите. През фойерверките на любимия му комплимент, с който мами недооценените! През уханието от любимото му ястие, с което омазнява черния дроб на уж постещите му жертви! През равнодушието, облакътило се уютно в дома на съборността, видяхме Рая… през неговата безнадеждност намерихме надежда и упование… Дори сигурност!
Тези години ги имаше! За Бога годините са илюзия. Затова не чакам поздравления. Защото във времето намерих вечното. И нищо по-малко не струва като продължение на чудесата и любовта. Чудото затова е чудо, защото е вечно! Любовта затова е любов, защото е вечна! Те ще се случват до окончателна победа над равнодушието. И след това! А равнодушието затова е равнодушие, защото е за губещите, дори и за момент те да изглеждат като висша класа… И в този смисъл – де що има време, то е за дошлите на трапезата – и лоши, и добри. Дошлите на трапезата на проповедта за Живота. А не за извиняващите се със своето оцеляване!