Имало е всякакви времена – окъпани в кръв и надменност, потопени в сълзи, притиснати от нахална безнадеждност… Какво ли не познава светът, как ли не се е опитвал да поругае своето спасение… Какви ли пропълзявания не е практикувал, за да се измъкне от покрова на разперените на Кръста Христови криле…
Предполагам, че винаги е било трудно. Църквата винаги е била гонена, но и винаги е намирала начини да опонира на мира сего. И не само да му опонира, а и да го разобличава, правейки го по-добър. Безброй мъченици тъкмо преди смъртта си са намирали сили да простят на своите убийци. И така напълно са ги обезоръжавали, инжектирайки във вкаменелите им души струи човечност, струи живот. Мъжествените са тези, заради които светът продължава да съществува!
А нашето време е тъжно. В него ги няма някогашните заплахи, но те не са и нужни. Защото скръбта е полепнала по всичко, което ни заобикаля. По стените. По автомобилите. По дрехите. Да, по дрехите, включително и по расата… По хората. Не можеш да я свалиш. Свикнали сме с нея. Дори ни е смешна. Или пък забавна. Писателите я възпяват. Художниците я рисуват като муза. Скръбта е вайръл…
Не, не е онази дълбока скръб по изгубения Рай, която е белег в сърцата на светиите. Това е по-скоро пиянски брътвеж на храбро оцелелия след тежък работен ден интересчия. Човек, обърнал две-три питиета, спомнил си мечтите от детството, на които бърза да се подиграе, за да ги обиди и да ги прогони от мислите си. Пуши вейпове и цинично плюе през зъби, за да изглежда печен. Но не е печен. Тъгата, която ни заобикаля, е родена от недостиг на мъжество. Затова и вече врагът не се старае да убие човека, а да се изгаври с него. Липсата на храброст прави от човека посмешище…
Никой не иска да погледне в себе си. Всички залепяме маски на сериозност, зад които крием пребледнелия си уплах. Носим очила, които се затъмняват на слънце и с тях като щрауси се пазим от погледите си. Техниката е напреднала. Сигурен съм, че скоро ще измислят начин, по който да се движиш между хората, но да не ги виждаш. И ще го рекламират като антистрес устройство. Всъщност, какво говоря… Този начин отдавна е измислен и имплантиран в главите ни. Нарича се егоизъм. Разликата е, че някога той е изглеждал срамен. Не на всички, но поне на храбреците, на готовите да се борят с него. Сега е лайф стайл. В момента светът приема, че са храбри егоистите. Само посмей да се отличаваш…
Всички ценности, лишени от мъжество, се превръщат в гротеска. Когато човек няма силата да погледне в себе си честно, привиква да приема фантазиите за реалност. Страхът те кара да се виждаш прекрасен, въпреки недостатъците си. Тиранията започва да се нарича грижа. Самолюбието – обич. Подмазвачеството – добро възпитание. Сервилността – послушание. Бруталността – сила на характера. Простащината – прямост. Безобразието – талант… Всяка добродетел е превърната в свой отровен двойник, а оригиналът е взет на подбив. Тъжното е станало радостно, а радостното – тъжно… Разбира се, пресилвам думите. Скръбта никога не може да бъде друго, освен скръб. Колкото и да се напрягаш да й се изкефиш…
И все пак… Не скърбете! Нали идват празници! Не може да няма начин да се промъкнем зад гърба Христос… Някъде, където светиите не виждат… И да се порадваме, да се попрегръщаме, да се поцелуваме, напук на скръбта, която излъчваме под формата на любовни флуиди. Пък те, мъчениците, ще ни простят…
Но какво говоря? Та сега няма мъченици! Ако имаше, щяхме да ги защитим, нали? Ако мъкнеха епископи по тъмници и съдилища, щяхме “да скочим”! Ама, няма, няма! Не ги дават камерите, в интернет не пише, с очи не сме видели, с уши не сме чули Църквата да е гонена и измъчвана… Нали?! Или сме забравили?
Или днешният човек е още по-малък, отколкото изглежда на пръв поглед? Политиците враждуват един с друг, държавите враждуват една с друга, а християните враждуват с мъчениците си! Защо ли? Ще ви кажа тихо, ще ви го прошепна, понеже и стените имат уши в днешно време: от липса на мъжество! Чухте ли: от страх!
После що скръбта била вайръл…