През последните дни почти осъзнахме, че причината за всяко бедствие е грехът. Повторихме го много пъти и се притеснявам, че има вероятност да профанизираме темата. Твърдим, че сме грешни. Промърморваме тихо два-три пъти или пишем във фейсбук: „Господи, помилуй“ и нещата се решават. Както се казва – чакаме Бог да действа. Той е наред. Ние нашето сме си го казали. Така няма да стане!

Грехът има свой конкретен адресат. Самата беда ни говори и трябва да умеем да я слушаме. Добре, съгласен съм и с тези, които твърдят, че са виновни световният разврат, повсеместната житейска наглост, разюзданата представа за свобода и всички други характеристики на съвременния модерен свят. Но само това ли е? Ако анализът ни като християни стига дотук, то според мен е незавършен. Има и други виновни!

Ние също сме виновни. Не само някакви хора, които демонстрират гордостта и похотта си. А именно ние. Нека да не караме другите да се каят, а ние да гледаме отстрани и да викаме: „Амин“. Изобщо, когато стане дума за покаяние, се сещаме за десет човека, които трябва да се разплачат пред очите ни, но не и за себе си. Това е толкова обидно. И толкова обезсърчаващо.

Трябва да се борим не само със световния грях, но и с греха вътре в себе си. Със своята гордост. Със своето тщеславие. Самолюбие. Грубост. Дръзкост. Завист. Блудство. Желание за доминиране над другия. И още. И още. И още… Сега сме си вкъщи. Имаме време. Нека всеки погледне честно в себе си. Ей тъй, както си е по пижама, а не в лъскав костюм, и да си признае. Това е покаяние. Когато не криеш зад официалните дрехи провала си. И завикаш към Бога като към единствена възможност. И да намериш куража да го кажеш после и в тайнството на Изповедта. Тогава изцерението на вътрешната болест ще прогони и външната.

Прекалено дълго обявявахме страстите си за свобода. Къде е сега тази свобода? Принудени сме да се крием от нея. Отдалечихме се един от друг с душите си. Не се обичахме достатъчно. И сега трябва да спазваме и телесна дистанция. Слагахме лицемерни маски на лицата си. Сега те придобиха външен образ и висят на ушите ни. Измивахме си ръцете, непоемайки отговорност за греховете си пред Бога. Сега ги мием насила до полудяване. Прекратиха се излишните веселби. Най-после сме у дома. Ето ви една простичка изповед, под която мнозина можем да се подпишем. И не е чак толкова срамна, че да не я кажем пред свещеник, нали? Дори пред целия свят да извикаме. Важното е, да е от сърце, за да я чуе и Господ.

Разберете: покаянието трябва да стане с болка в сърцето! Иначе не е никакво покаяние…

Много често сме вземали най-великото Тайнство за даденост. Причастявали сме се, все едно Христос ни е длъжен. Признайте си, че ви се е случвало. И ето, сега има заплаха точно посред пост вратите на храмовете да бъдат затворени. И ние да останем навън като неразумните девици, които нямат масло в съдовете си и викат отвън: „Господине, Господине, отвори ни!“ (Мат. 25:11)

Дори мнозина, които се мислят за вярващи, се уплашиха точно там, където няма страх (Пс. 13:5) – от светото Причастие. Чета през последните дни как някакви хора твърдят, че са християни, но наричат Литургията обредодействие. Засрамете се от Господа!

Впрочем, подобна история ни разказва и светото Евангелие. Христос изобличава тези, които Го потърсили, защото направил чудото с петте хляба и двете риби. Харесало им да ядат по този начин. Но Господ вместо това им казал, че Той е живият хляб, слязъл от Небето. Че този хляб е Неговата плът. Точно тогава мнозина, които повярвали заради чудесата Му, се съблазнили, върнали се назад и вече не ходели с него. Тогава Христос попитал дванадесетте дали и те не искат да си отидат. А апостол Петър Му отговорил: „Господи, при Кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме, и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий.“ Всичко това е описано в шеста глава на Евангелието от Иоан. Сега Господ сякаш пита и нас сред нещастието, което ни е сполетяло, да не би да искаме и ние да си отидем, понеже сме се съблазнили от Тялото и Кръвта Му. Длъжни сме да отговорим като апостол Петър. Пък ако някой има друг отговор, нека каже него. Всъщност, единственият друг отговор е на жената на Иов, която го съветвала в болестта му: „Похули Бога и умри!“ (Иов 2:9) Разбира се, има хиляди начини да увърташ и да не дадеш конкретен отговор. Но не знам дали точно това е правилната стратегия. Не мисля, че Бай Ганьо в неговия уж богословски образован вариант може да стане небесен любимец. Честно ви казвам, не го вярвам това.

Никой не затваря лечебницата по време на болест. Това е абсурд. Как може някой да твърди, че вярва в Христос като Лекар, но да иска Болницата Му да затвори врати? Нима Бог не е казал, че който дохожда при Него, няма да бъде изпъден вън? (Иоан 6:37). Още по-нелепо е да настояваш да ти дезинфекцират съда, в Който са Животворящите Тяло и Кръв на Господа, вместо да дезинфекцираш себе си. Все едно Му казваш, че причина за заразата е Той, а не твоите грехове. Това е път, обратен на посоката на покаяние.

Впрочем, ние бяхме предупредени високо и ясно кой е източникът на желанието Църквата – Христовата лечебница – да затвори врати. Ако не се сещате, то значи не сте внимавали в думите на Великия покаен канон на свети Андрей Критски, който се отслужва през първата седмица на Великия пост. В икоса, който се чете след шеста песен, се говори:

„Лечебницата на Христа като видя отворена
и съгрешилия Адам – в нея изцерен,
почувства се лукавият болезнено прободен – и
към своя дяволски сонм извика озверен:
– Кажете, как да уязвя Марииния Син?
Уби ме Витлеемецът – Всевластният Един!“

Врагът не може да направи нищо на Христос, но отвека произвежда заплахи и страхове, които да накарат хората да си отидат от Лечебницата. И дори самите те да я затворят. Даже и само с оправданието, че е временно. Че го правят от любов към ближния. И т.н. оправдания, зад които крием уплаха на непокаянието си. Да не бъде! Нито за един ден да не бъде!

Каещият се е безстрашен, защото се уповава на Всемогъщия, а не на себе си. Той просто знае, че Бог може всичко! Просто сме забравили думите на псалмопевеца: „И ще бъде Господ прибежище за угнетения, прибежище в усилни времена.“ (Пс 9:10) Нека хулителите си припомнят и още нещо, което им казва Псалтирът: „Вие се подиграхте с мисълта на сиромаха, че Господ е негова надежда.“ (Пс 13:6)

Аз вярвам в покаянието на нашия народ. Вярвам в неговата сила в труден момент. Вярвам в човешкото му достойнство. И в това, че той не е изгубил вярата си в Онзи, Който е казал: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“ (Лука 5:32) Виждам как кризата ни кара да се сплотяваме. Да си помагаме. Да се молим. И да плачем. Вие може да не забелязвате това, но аз съм свещеник и мога да ви свидетелствам колко красиви станаха хората през последните дни. Как сияят очите им с надежда над маските. Приличат на пораснали деца, които крадешком се опитват да се върнат в бащината къща, където да намерят утеха, въпреки че фалшивите им приятели от кръчмата биха ги осъдили за това.

В бащината къща винаги стои майка ти. И тайничко плаче за теб, молейки се на Господа да си добре. В Христовата лечебница се намира Божията Майка, която е и наша Майка. И Тя плаче за нас. С плач, който надвишава милиони пъти по любов всяко майчино ридание. Каква по-голяма надежда от това, че Милостивият е умоляван от Милостивата за нас? Благовещение е. Дева става Майка на Бога. И Синът Божи приема плът за нас!